Как се стигна до кризата в Гърция и какво може да се направи?

011420B6000004B0-3124242-image-a-45_1434386510195„Пожелавам ти да живееш в интересни времена“. Това е старо китайско проклятие, чийто конкретен смисъл днес разбираме от първа ръка. Едва ли в близките десетилетия сме ставали свидетели на толкова вълнуващи епизоди в иначе по-скоро бюрократичния процес на европейска интеграция. Толкова много непредвидими последици, сблъсък на ценности, политически идеологии, позабравени след края на Студената война и икономически факти, винаги актуални и винаги тежки, всичко това обуславя гръцката криза. Непренебрежимо е най-големият евфемизъм, с който можем да опишем случващото се. Във въздуха се носи аромат на историческа значимост. Развитието на гръцката криза ще е съдбоносно за развитието на Европа.

В основата си кризата се дължи на сблъсъка между две водещи начала в европейската интеграция – технократското и демократичното. От сблъсъка им се ражда плашилото наречено демократичен дефицит. Отдавна се водят разговори затова доколко европейските институции са далече от гражданите на Европа. Никога обаче този разговор не е изглеждал толкова конкретен колкото в настоящата криза. Нито една институция не страда повече от демократичен дефицит от Европейската централна банка. За добро или зло ЕЦБ представлява върха на технократското начало в Европа. Тя има силата да качва да сваля цели правителства от власт. Нека да си спомним съдбата на Берлускони и Самарас, а може би и на Ципрас, ако великият му хазартен блъф пропадне. Когато една държава избере да стане част от еврозоната, та не само се отказва от собствената си валута, за да приеме нова парична единица. Тя се отказва от независимата си парична политика, но не само от това. Между държавите съществува това, което икономистите наричат невъзможната троица. Не е възможно една държава да поддържа и трите следни неща едновременно: фиксиран обменен курс, свободно движение на капиталите и независима парична политика.

Държавата обаче се съгласява и на нещо повече. Тя се съгласява да приеме и цялостна икономическа идеология на ниската инфлация и стриктните правила за балансиран бюджет, с всичките последици от това. Най-важната последица от това решение, е че демократичният избор на народа, избрал да се присъедини към еврозоната е ограничен от наднационалните финансови правила. Демосът на едно държава от еврозоната не може да избере радикална икономическа политика и да е в еврозоната. Ако иска да бъда част от еврозоната, народът трябва да подчини народната си воля, на общите, наднационални и дори технократски правила, които всички трябва да спазват. Свободната воля за независима икономическа политика свършва тогава, когато избереш, да станеш част от паричния съвет. Не, че формално е забранено да има такава, но тя може да бъде само в рамките на допустимия бюджетен дефицит на Пакта за стабилност и растеж. Това ще е така поне докато Европа не се превърне в една федерална държава, с единно правителство, единна икономическа политика, единен бюджет, единни държавни облигации и единни правила за социални трансфери. Дотогава ще действат други правила. Това е най-краткият отговор. Обаче трябват много пояснения, за да стигнем до него.

Какво се случва в момента?

При всяко наближаване на крайния срок за плащане на вноска по външния дълг на Гърция последните няколко години отношенията между кредиторите й и Гърция стават напрегнати, а слуховете за излизане от спасителната програма или дори еврото избуяват. В сегашната ситуация крайния срок на т. нар. Спасителна програма за Гърция изтича на 30.06.2015. Много често се говори за спасителна програма за Гърция. Кой е спасяващият и кой спасеният е трудно да се каже, защото заемите по програмата не спасяват Гърция, а просто погасяват старите и заеми. На 30.06. Гърция трябва да плати 1.6 млрд евро, което е вноската им по дълга към МВФ, но не може. Надеждите бяха, че ако преговорите с тройката минат успешно страната ще получи допълнително финансиране, с което да покрие плащането към МВФ. Преговорите се провалят. Гърция не получава нова помощ и не може да плати на МВФ. След като Гърция пропуска плащането си, се превръща в първата развита страна, която фалира по задълженията си към фонда. Медиите бързо я поставят в една група с по-слабо развити страни като Куба, Сомалия и Зимбабве, които също фалират по плащанията си към фонда.

Отвъд странните сравнения има една страшна картина. Гърция е в порочен кръг. Подобно на хамстер в клетка, тя колкото и бързо да бяга в колелото, винаги остава на едно място. Всеки месец на Гърция й предстоят и нови плащания към едни или други кредитори, но единственото място от което може да вземе пари, за да плати на кредиторите, са пак кредиторите. В случая най-важният кредитор е т. нар. тройка съставена от Международния валутен фонд – МВФ, Европейската комисия – ЕК и Европейската централна банка – ЕЦБ. Кредитите от тройката обаче идват с политически условия за реформи, които обаче правителството на Гърция смята за неприемливи. Тройката, вдъхновена от постулатите на МВФ за действия при дългова криза, поставя нови условия за бюджетни икономии. Според класическата схема при подобни ситуации, МВФ предлага на задлъжнялата страна намаляване на социалните плащания като пенсии и надбавки наред с другите неща като приватизация, либерализация и тн.

Правителството на радикалната левица на Ципрас се съгласява с нуждата от икономии по принцип, но предлага да не се пипат пенсиите, а да се вдигнат данъците на най-богатите гърци и да се наложи данък на хазарта. Все пак Ципрас идва на власт именно с обещанието, че обедняването трябва да спре, а за да стане това, според него социалните плащания трябва да останат не само непокътнати, но дори да бъдат увеличени. Кредиторите не приемат тези условия. Основната точка на раздор е как да се запълни хазната. Тройката иска дупката в бюджета да бъде запълнена предимно с нови икономии, а гръцкото правителство – с нови данъци за най-богатите. Тройката твърди, че данъците ще навредят на растежа, а гърците отвръщат, че пенсионерите не са виновни за кризата, а че корумпираните политици и престъпната олигархическа върхушка, които са управлявали държавата в последните десетилетия, са я причинили. В това има доза истина. Според индекса за възприемане на корупцията на асоциация „Прозрачност без граници“ Гърция има същите нива на корупция като България[1], като преди няколко години дори не беше изпреварила по този нерадостен показател. От своя страна тройката смята гръцката пенсионна система за твърде щедра и иска ограничаване на правата за ранно пенсиониране. Освен това МВФ е скептичен, че Гърция ще успее да събере приходите от новите данъци. В това също има доза истина, тъй като събираемостта на всякакви фискални задължения, традиционно ниска в Гърция, след кризата се сгромолясва още повече. Така двете страни се окопават в позициите си и никой не иска да отстъпи. Твърдe бързо преговорите се израждат в разговор между глухи. Стига се дотам, че председателя на МВФ Кристин Лагард призовава гърците на се държат като възрастни.

На 26.06. Гръцкото правителство едностранно се оттегля от преговорите. Правителството на Ципрас решава да прибегне до отчаян ход и да свика национален референдум в края на седмицата (05.07.2015), с който да попита народа дали приема предложението на Тройката. Самият въпрос на референдума е зададен по такъв начин, че малко хора биха могли да го разберат без да са чели документите на кредиторите, които пък не са широко достъпни. Все пак ЕК публикува на сайта си основните точки при преговорите с Гърция. Не това е важното в случая. Важното е, че правителството нарочно иска народът да отхвърли решението. Това си личи не само от бюлетината за референдума, на която „не“ е написано над „да“, а от официалното изявление, на Ципрас, който каза, че правителството ще подаде оставка, ако гърците подкрепят плана на тройката. Давайки решението на народа ,от една страна Ципрас си измива ръцете от политическата отговорност, но друга страна се надява да спечели подкрепа да извива ръцете на партньорите си.

“Ако гръцкият народ иска да продължи непрекъснато с плановете за съкращения, заради които няма да можем да вдигнем глава, ще уважим това решение, но няма да сме ние, които ще го реализират”, каза той на митинг в Атина. И отново призова да се гласува “не”.

Ципрас отхвърли вероятността за завръщане към драхмата. “Не смятам, че техният план ще изхвърли Гърция от еврото, а че ще сложи край на надеждите, че в Европа може да има и различна политика”, каза той.[2] По този начин Ципрас се надява, че евентуален успех на референдума ще му осигури по-силна преговорна позиция с кредиторите.

От друга страна европейски политици като председателят на Европейския парламент Мартин Шулц и Председателят на ЕК – Жан Клод Юнкер призоваха гърците да гласуват с „да“. В тази ситуация прозира най-големият проблем на преговорите, че тях ги няма. Няма диалог и отстъпки, а поставяне на условия и контра условия. При такава враждебна среда трудно се вземат консенсусни или дори компромисни решения, а такива са възможни, както ще посоча по-долу.

Още едно доказателство защо е уникална ситуацията, ни представят събитията вътре в Гърция. В дните преди преговорите гърците масово започват да си теглят парите от банките. Дотук нищо ново. Обикновено винаги става така преди преговори. За да спаси гръцките банки, ЕЦБ има специална програма за спешна ликвидна подкрепа (ELA), която временно предоставя парични средства (ликвидност) на гръцките банки, с които да посрещнат масовите тегления без да фалират. Мащабът на програмата вече е толкова голям, че в гръцката банкова система има повече средства от ЕЦБ, отколкото от който и да било друг източник (местни депозити и тн.). На 28.06. след неуспешното политическо развитие на преговорите за гръцкия дълг ЕЦБ взема решение да преустанови програмата за ликвидна подкрепа на гръцките банки. В отговор на това гръцкото правителство обявява „банкова ваканция“. От понеделник банките няма да отварят врати, докато не се намери решение на проблема. Гърците могат да теглят до 60 евро от банкоматите. Чуждите посолства пък съветват туристите, които отиват на почивка в Гърция да си носят достатъчно пари в брой. Същевременно рейтинговата агенция „Фич“ понижава рейтинга на четири гръцки банки до ограничен фалит.

Това е, което се случва до момента на писане, с цялата условност на динамичната ситуация. Време е да се потопим, по-дълбоко и да анализираме причините за тази криза. Отсега е редно да внимаваме. В ситуация като настоящата страстите винаги се разгорещяват. Хората искат ясни отговори. В древните гръцки пиеси маските са били или с усмивки или тъжни, в зависимост от жанра. Ние и до днес сме свикнали да разсъждаваме за комплексни политически и икономически явления в категориите на виновен и невинен, или да лепваме всевъзможни етикети. Така ни е по-лесно, но не е по-правилно. Нека преди да даваме оценки да поспрем и да се замислим и да се въздържим от прибързани присъди или ако не можем, нека допуснем, че всички имат някаква вина. Това не е особено информативно, но поне може да потуши страстите и да ни даде глътка въздух преди да започнем с анализа. И още нещо. Добре е да избягваме клишетата на деня, които на всичкото отгоре може да са и грешни. Едно такова клише е, че гърците са в криза, защото са мързеливи. Това не е вярно. Дори напротив. Според изследване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие https://data.oecd.org/emp/hours-worked.htm гърците работят най-много часове в годината от всички европейци. Друг въпрос обаче е каква е производителността за всеки изработен час.

След това предупреждение се връщаме обратно към кризата. В макроикономически план икономиката на Гърция е в свободно падане от 2008 г. Общо за тези шест години до 2014 г. БВП се свива с 24%.[3] Нищо чудно, че хората в Гърция не са доволни от случващото се. Всеки нормален човек иска страната му да тръгне отново нагоре, не за да може това да стане трябва да се оттласне от дъното. Никой в момента не може да каже дали дъното е достигнато или спадът на икономиката ще продължи още. Гърците обвиняват кредиторите, че строгата политика на икономии ги обрича на перманентна криза. Тя не дава резултат, казва правителството на Ципрас. От друга страна са критиките на северните държави, че Гърция има по-висок стандарт, отколкото може да си позволи и затова трябва да се ограничава. Винаги обаче е трудно да ограничиш по-високия си стандарт, без значение как си го получил. Това е вкоренено в човешката психика. Хората в голямото си мнозинство повече се страхуват да изгубят нещо, което имат, отколкото да получат нещо ново. Гърция постига висок ръст на доходи, но той не отговаря на икономическия й капацитет и до голяма степен е резултат на живота на кредит през последните десетилетия. По-долу ще обясня в детайли защо и как става така. Нека първо да разберем къде се намира Гърция в момента.

gree

Данни: Евростат

На кого и колко дължи Гърция?

debt

През 2010 и 2012 спасителният план за Гърция предвижда 240 млрд. евро за излизане покриване на дълговете. След като става ясно, че Гърция не може да покрие плащанията по външния си дълг, водещи западни държави и институции предприемат инициативи за „спасяването“ на Гърция. През 2010 започва да действа първата спасителна програма за Гърция, наречена First Economic Adjustment Programme. Подписано е споразумение между тогавашния гръцки премиер и Георгиос Папандреу и Ръководителите на МВФ, ЕЦБ и ЕК, които ще се превърнат в т. нар. „тройка“. Споразумението включва периодични парични траншове към Гърция в замяна на предприемането на важни икономически реформи, под което да се разбира съкращения на разходи. Водещата държава тук е Германия, която допринася с най-голямата сума в спасителния пакет (28% от средствата, от еврозоната). Причината да го прави не е на първо място чувството на общоевропейска солидарност, а желанието да спаси собствените си банки, които са отпуснали кредити на гръцкото правителство с очакването, че това е сигурна инвестиция. Кредиторите на Гърция са разсъждавали по следния начин. Те са мислили, че рискът на правителствените облигации е еднакъв в цялата еврозона, защото никоя държава не би оставена да фалира, тъй като това ще подкопае сигурността на цялата еврозона. Преди кризата Гърция има едни от най-високите темпове на икономически растеж в ЕС. На пръв поглед няма причина на Гърция да не се отпускат кредити. В случая тази логика се оказва вярна, въпреки цялата морална заплаха, която съдържа в себе си. Когато настъпва кризата обаче, всички сметки излизат криви. Гърция се оказва състояние да не може да си плаща задълженията. В схематичен вид историята продължава така – германското правителство дава пари, събрани от германските данъкоплатци, на гръцкото правителство, което изплаща дълговете, които е натрупало към западни, предимно германски банки. Така парите се завъртат и се връщат отново в Германия, само че не по сметката на данъкоплатците, а в трезорите на банките. Това е логиката на първата спасителна програма за Гърция, която се превръща в спасителна програма за германските банки.

Тъй като първата спасителна програма за Гърция се оказва недостатъчна, още следващата година са подхванати преговори за нова програма. През 2012 г. започва да действа втората спасителна програма. Пак основните действащи лица са Гърция и тройката. Важното при втория спасителен план е, че в него се включват и частните кредитори на Гърция. Те се съгласяват да се откажат от над половината от номиналната стойност на гръцките облигации и се съгласяват на по-ниски лихви за остатъка, губейки между 50 и 75% от потенциалните си приходи. Това означава отписване на около 100 млрд. евро от гръцкия дълг. Вторият основен компонент на втората програма е приемането от страна на Гърция на пакет от фискални мерки за затягане на коланите, наложен от тройката. Идеята е Гърция да излезе от порочния кръг на дефицитите и да може сама да покрива разходите си. От друга страна обаче рестриктивната фискална политика има процикличен ефект, който ще затрудни възстановяването, което, преведено на нормален език, означава следното: Когато държавата намали плащанията си към хората, те ще намалят покупките си, а оттам и нуждата да се произвежда повече, което пък означава, че общото ниво на икономически растеж ще намалее.

Това, което се случва с гръцкия дълг, е да се пренасочи от банките към държавите и международните финансови институции най-вече МВФ. Гърция е изпаднала в порочния кръг, при който взема нови заеми, за да покрива старите. Това разбира се е практика на всяка държава, но не и в степента на Гърция. Тя не се възползва от новите траншове, за да развива икономиката си или за социални плащания, а почти изцяло, за да плаща миналите си задължения, което създава неустойчив във времето модел. Този модел е особено тежък дори за добрите години на световната икономика, в а условия на глобална криза става нетърпим за гръцкото общество.

Възниква въпросът защо гръцката криза добива такива пропорции? Гърция не е единствената държава, която пострада, когато световната икономическа криза удари Европа. Цялата южна европейска периферия е засегната. Нещо повече, не само южната периферия, но дори и смятани за стабилни северни държави изпадат в криза. Балтийските държави преживяват рязък икономически спад. Латвия губи една пета от БВП, но започва да се възстановява след това. На другия край на континента Ирландия – детето за пример на европейското развитие преди кризата, също понася тежък удар, свързан с ипотечния си пазар, а оттам и банковата система. Стига се дотам, че страната е включена в акронима на прасешките държави от южната европейска периферия ( от PIIGS – Португалия, Ирландия, Италия, Гърция). Ирландия обаче успява да се възползва от спасителната помощ и от 2013 г., оздравява банките си и публичните финанси и е първата държава, която напуска спасителния механизъм на ЕС и МВФ. За да отговорим на въпроса защо Ирландия успява, Испания и Португалия – горе-долу, а Гърция все още е в криза, е нужно да направим сравнителен анализ между страните, да видим какви са различните кризи и какви са различните мерки, които държавите предприемат. Това обаче излиза извън рамките на настоящето есе. Тук ще се фокусирам върху един единствен казус – Гърция и ще се опитам да обясня как и защо се стига до сегашната криза в тази държава.

Как се стига до сегашното положение?

Гръцката криза ни дава отличен пример за един от големите проблеми на демокрацията – генериране неустойчиви нива на бюджетни дефицити. Теорията е следната – За да спечели изборите която и да е партия, тя трябва да спечели избирателите, като им обещае някакви блага във вида най-често социални придобивки. Никоя партия няма да спечели изборите, ако обещае на избирателите си кръв, пот и сълзи, освен консерваторите на Чърчил по времето на Втората световна война. Често партиите започват да се надцакват в обещанията си. Веднъж на власт те трябва да ги изпълняват. Виждат обаче, че бюджетните реалности не могат да покрият техните обещания и затова прибягват до разходване с дефицит, което бавно и сигурно води до натрупване на дълг, който да завещаят на следващото правителство. В добрите времена нарастването на държавния дълг може да се компенсира от по-висок ръст на икономиката, но и това си има край, както световната криза ни припомни. В един момент генерирането на дълг достига до нетърпими нива, в които икономиката не може да ги поеме и настъпва криза. Няма магически праг, след който държавата вече не може да обслужва дълга си, защото всяка държава е различна. Все пак се приема, че нива на дълг спрямо БВП по-високи от 100% са опасни.

Щом една държава не може да понесе бремето на дълговите си плащания следва намеса на МВФ, програма затягане на коланите и дълъг период на пестене и възстановяване. После цикълът започва наново. Не всички демокрации минават през този цикъл, но Гърция е пример за именно такова развитие. Защо се получава така точно в Гърция? Преди да отговоря на този въпрос с конкретен исторически анализ, е нужно да разкажа още малко теория, този път свързана с установяването на паричен съюз между държавите като еврозоната.

Според Робърт Мъндел, създателят на теорията за оптималните валутни зони, за да може да функционира успешно паричен съюз, между държавите трябва да има свободно движение на работници и гъвкавост на заплатите, което ще рече заплатите да могат лесно да падат по време на криза. Тези условия са необходими в случаите, в които една от държавите в паричния съюз изживява икономически бум, а друга е в рецесия (т. нар. асиметричен шок). Държавата в рецесия вече не може да прибегне до класическата формула за подобряване на конкурентоспособността си чрез обезценяване на валутата си. Нали валутата в паричния съюз е една. Държавата в криза трябва да се примири с по-ниски работни заплати. Никой работник не харесва заплатата му да намалява. Другото решение е работникът да емигрира от държавата в криза, в държавата в подем. В Гърция има много протести срещу обедняването на населението. Така или иначе това е неизбежна последица от кризата без значение дали държавата само ще накара населението си да обеднее като девалвира валутата си и така направи вносните стоки по-скъпи или като работниците получават по-ниски заплати. Въпреки че свободата на движение на работници в ЕС е основно право за гражданите, има много чисто практически пречки за преместването на работниците от една държава в друга, свързани с научаването на нов език, и възприемането на нова култура и др.

Съществуват и други теории за оптималните валутни зони. Според МакКинън държавите трябва да са с максимално отворени една към друга икономики. Според Кенън икономическата структура на държавите трябва да бъде диверсифицирана, така че ако има криза в един сектор работниците да се преориентират към друг. Според Хаберлер и Флеминг, за да съществува оптимална валутна зона темповете на инфлация в държавите, участващи в нея, трябва да бъдат равни. Това е важно, тъй като някои държави предпочитат по-високи темпове на инфлация, а други по-висока стабилност на цените. Различна политика по този въпрос не може да се води в паричния съюз. Не на последно място според мен, за да е успешен паричният съюз, държавите, които го образуват трябва да са със сходно ниво на икономическо развитие и да имат сходен бизнес цикъл.

Защо гръцката криза се развива по този начин? Отговорът на този въпрос ни задължава да се върнем по-назад в историята на Гърция и да откроим спецификите на гръцкия случай. В новата си история Гърция досега е изпадала в дългови кризи пет пъти (1826, 1843, 1860, 1893, 1932). За първи път това е по време на войната й за независимост от Османската империя, а за последен път по време на Голямата депресия през 30-те. Ерик Фокс изчислява, че общото време, в което Гърция е във фалит е 90 г. или приблизително 50% от времето след освобождението. Това, че Гърция е фалирала толкова много, обаче не ни дава причината, поради която тя фалира днес.

Корените на сегашната криза трябва да търсим в социалното и политическо развитие на страната след Втората световна война. Между 1946 и 1949 г. в страната се води гражданска война между правителствените сили и отрядите на комунистите. Това е един от първите военни противопоставяния между Запада и Изтока по време на Студената война. САЩ и Великобритания подкрепят правителството и отпускат помощ на страната, за да се противопоставят на настъплението на комунистите. Тази политика на сдържане на комунизма в далечни държави на президента Хари Труман ще се превърне и в основната доктрина на външната политика на САЩ по време на Студената война. Комунистите пък получават подкрепа от България, Югославия и Албания, докато СССР остава резервиран. Комунистите губят войната. Не може да кажем, че някой печели от нея. По-важното е, че самото гръцко общество получава тежка травма, която обуславя политическото развитие на държавата през следващите десетилетия. Обществото е силно разделено. Правителствата са нестабилни. Въпреки това икономиката се развива относително добре в следвоенните години, което е изключение от общата европейска тенденция на епохата. През 1967 г. след държавен преврат на власт идва военната хунта, начело с полк. Пападополус. Управлението на полковниците продължава до 1974 г. като през това време много от гражданските права и свободи са потиснати. След фиаското на Кипърската криза режимът на полковниците губи подкрепата дори на самите военни и е сформирано правителство на националното единство на гражданска, а не военна основа.

Гърция започва прехода си към демокрация. Точно в този период се оформя и съвременния гръцки социален модел. Целта му е да се приобщят всички членове на обществото и да се сложи край на дългото противопоставяне. Средството за постигане на тази цел е социалната държава – щедри социални плащания, осигуряване на работни места дори и това да означава непроизводителни такива в твърде раздута държавна администрация, поддържане на голяма и боеспособна армия и тн. През 1981 г. страната се присъединява към Европейската икономическа общност – предшественик на ЕС. В резултат на това получава нови възможности за развитие, които европейската интеграция предлага във вида на голям общ пазар и различни фондове за развитие на инфраструктурата и селското стопанство.

През 90-те Гърция се подготвя за членство в еврозоната. Настоящият финансов министър Янис Варуфакис днес обявява, че никога не е трябвало Гърция да се присъединява към този паричен съюз, но през 90-те членството на Гърция е въпрос на икономическа чест, своеобразно доказателство, че мястото на страната е сред най-развитите в ЕС. За да стане част от еврозоната не е достатъчно една държава да претендира да е развита, а да изпълнява конвергентните критерии от приети 1992 г. с договора за Европейски съюз от Маастрихт. Гърция обявява, че изпълнява тези критерии и страната е допусната точно навреме за пускането в обращение на новата валута. По-късно става ясно, че Гърция фалшифицира статистиката, за да покрие критериите.

По-притеснително е, че фалшифицирането на статистическите данни не е еднократен акт, а масова практика, която има много негативни последствия при развитието на дълговата криза. С помощта на западни консултанти, най-важният от които е банката Голдман Сакс, Гърция укрива реалните нива на дефицит в годините преди и в началото на кризата. Стига се дотам, че европейската статистическа служба организира специална мисия в Атина, за да може сама да провери данните.

В първите години на ХХІ век Гърция изживява истински икономически бум. Страната отбелязва едни от най-високите темпове на икономически растеж в ЕС. Поводите за национална гордост се множат . Целият свят се стича към Гърция през лятото на 2004 г., когато Атина домакинства олимпийски игри. От друга страна организацията на такъв мегапроект винаги излиза скъпо за домакина и Гърция не прави изключение. Нациналният отбор по футбол донася и купата от европейското първенство през същото това лято на 2004 г.

В икономически план обаче клокочи един дълго отлаган или по-скоро преднамерено политически поддържан проблем. Дори в добрите години на икономически бум 2000-2007 Гърция поддържа структурен бюджетен дефицит. Това означава, че правителствените разходи са по-високи от приходите, дори без да има криза, която да оправдае повече плащания. От друга страна членството на страната в еврозоната означава нисък риск за инвеститорите и ниски лихви за Гърция, което успешно прикрива тежките бюджетни проблеми, които страната има.

Всичко това създава опияняваща, почти никотинова зависимост от дефицита. Реакциите отвън не закъсняват. Гърция влиза в процедура на свръхдефицит според изискванията на Пакта за стабилност и растеж, основният гарант за функционирането на еврозоната. Тук е важно да кажем, че Гърция не е единствената и дори не е първата държава, която нарушава правилата за дефицит. Историческата коректност ни задължава да припомним, че първите държави, които нарушават правилата на Пакта, са двете най-големи икономики в ЕС – Франция и Германия. Самият Пакт е създаден по настояване на Германия, за да запази финансовата дисциплина на по-рисковите държави. След като обаче самата Германия излиза нарушител вместо да последват санкции, държавите разводняват правилата на Пакта, така че направят налагането на санкции срещу държава по-трудно. Германия обаче успява да реформира социалните си институции така че да подобри икономическата си конкурентоспособност за годините напред.

Отделям толкова място на Германия, защото тя е един основните действащи лица в гръцката криза. Има две основни гледни точки за ролята на Германия. От една страна правителството на Меркел проповядва политика на пестене – всеки да се простира според чергата си. Тя, като голям грижовен, но справедлив родител, се кара на хленчещите си южноевропейски деца и се опита да ги възпита в ценностите на финансовата самостоятелност. Не може винаги като закъсаш за пари да се обръщаш към добрата стара Германия за помощ. Меркел се опитва да ги отучи от вредните им навици да харчат повече отколкото печелят и да ги накаже за разхищенията им като им предаде ценностите на балансирания бюджет. Де да можеха да последват германският пример!

Другата гледна точка представя Германия като лицемерка. Германия е основен търговски партньор на Гърция и най-големият вносител в страната в годините преди кризата. Гърция купува от Германия всякакви произведения на германската промишленост от нови автомобили, до подводници за огромните си военни сили. Същевременно, понеже не може да си позволи скъпите покупки изцяло, прибягва до заеми, най-вече от германски банки. При тези обстоятелства не можем да сме изненадани, че именно Германия е най-активната държава при преговорите с Гърция. След като Гърция влиза в дългова криза, Германия се превръща в най-големият донор за помощ. Берлин не го прави единствено от чувство на европейска солидарност, а и за да спаси собствените си банки, които са отпускали заеми на Гърция. Европейската централна банка също изиграва важна роля. За да спаси банковата система на ЕС след икономическата криза ЕЦБ налива огромни средства към търговските банка в серия от програми за количествени улеснения с надеждата, че банките ще използват новоотпуснатите им пари, за да ги предложат в обращение и да задвижат кредитирането и икономиката. В гръцката криза бликналата ликвидност има и друга роля, тя изпълва защитен ров срещу разпространяването на кризата или по-конкретно предпазва банките, които са инвестирали твърде много средства в гръцки държавни ценни книжа (дълг).

Гръцката икономика има много проблеми. Най-големият е структурният. Гърция трябва да пренастрои икономиката си. Твърде дълго време делът на държавните служители и дори числеността на войската бяха изкуствено завишавани, за да се създават работни места. Сега Гърция трябва да развива нови сектори на икономиката си, за да намери работа на армията от безработни. Безработицата надхвърля 25%, а при младежката безработица, процентът е още по-висок. Страната предимно разчита на туризма, търговския си флот, а производството и селското стопанство са на заден план. Гърция обаче има нужда от износ и производство. Световната кризи силно удари международната търговия, а с това и интересите на корабния транспорт, на който разчита Гърция. Туризмът също поизостана. Сега е време за развитието нови сектори в икономиката като информационните и телекомуникационните технологии например. Държавата може да помисли и за реформи в националната си отбрана. Гърция дълго време поддържа най-големият военен бюджет като процент от БВП от всички държави членки на НАТО с изключение на САЩ.

Нека сега да разгледаме и анализираме статистическите данни за икономиката на страната.

2000 2001 2002 2003 2004 2005 2006 2007 2008 2009 2010 2011 2012 2013 2014
Реален ръст на БВП 4 3,7 3,2 6,6 5 0,9 5,8 3,5 −0.4 −4.4 −5.4 −8.9 −6.6 −3.9 0,8
дълг към БВП (%) 99,6 100,1 98,3 94,2 95,1 106,9 103,4 103,1 109,3 126,8 146 171,4 156,9 175 177,1
Структурен баланс (% от БВП) −4.2 −4.9 −4.5 −5.7 −7.7 −5.2 −7.4 −7.8 −9.7 −14.7 −9.8 −6.3 -0,6 2,2 0,4

По данни на Уикипедия

От графиката виждаме, че държавният дълг на Гърци расте през последните 15 г. с изключение на периодите между 2001 и 2003, 2005 и 2007. Следващото намаление на дълга е през 2012 г., когато е и голямото отписване на частния дълг. Въпреки че в тези периоди наистина има намаление на съотношението на дълга спрямо БВП това се дължи на по-бързия растеж на БВП. Вижда се, че дори през годините на икономически растеж Гърция поддържа високи нива на структурен дефицит, което посочих за един от основните проблеми за настоящата криза. Въпреки това вследствие на политиката на затягане на коланите, наложена от Тройката, Гърция успява да намали структурния си дефицит и дори да излезе на излишък през 2013 г. От друга страна обаче цената за това е продължена икономическа рецесия. Съотношението на дълг към БВП също се влошава вследствие на намалението на БВП. Мит е, че гърците не приемат промените. Между 2009 г. и 2013 г. средната работна заплата е спаднала с 16%.

zaplata

Данни: ОИСР[4].

Какво трябва да се направи?

За да се реши гръцката криза двете страни – Гърция и тройката трябва да направят съвместни усилия, а не да се обвиняват взаимно. В този танц първата стъпка е на Гърция. В сферата на публичните финанси голямото предизвикателство, с което Гърция трябва да се справи, е постигането на първичен излишък – т. е. държавата да може да събира толкова приходи, че да покрие разходите си, без разходите по обслужване на националния дълг. Гърция даде индикации за постигането на първичен излишък през 2013 и частните кредитори отново започнаха да й отпускат заеми през 2014 г. Всички изгледи насочваха към това, че е и през 2014 г. страната може да има излишък и дори икономически ръст, но в края на годината икономиката отново тръгна надолу. Това съвпадна и с идването на Ципрас на власт. Гърция все още не може да постигне първичен излишък, въпреки че заявките за бюджет 2015 са точно такива. Остава да видим. Без подобен излишък страната ще е непрекъснато зависима от външно финансиране, а оттам и преговорната й позиция ще остава слаба. Без първичен излишък тя Гърция не може да отсвири кредиторите си.

От друга страна Тройката също би трябвало да направи отстъпки. Дори и при най-добро желание за реформи на Гърция страната не може сама да излезе от порочния кръг на теглене на нови заеми само с цел плащане на стари задължения. По тази причина ми се струва уместно да бъде отписан и част от дълга на Гърция към някои от най-големите й държави кредиторки, с което на първо място визирам Германия. Отписван на част от дълга вече имаше през 2012 г., но тогава частните инвеститори бяха тези, които се отказаха от голяма част от вземанията си. Ред е и държавите кредиторки да направят отстъпки.

Какви са политическите последствия от референдума?

След икономиката идва ред да коментирам и възможните политически последствия от референдума. Победа за Ципрас с бюлетина „охи“ би отприщила вълна от реакции в цяла Европа. Това би създало пример за подражание за останалите европейски политици, най-вече от южната периферия, но дори от твърдото ядро на ЕС, че е възможна алтернатива на настоящата политика на съкращения и икономии от една страна и политиката на международен финансов диктат от друга. За страни с подобни дългови проблеми, като Испания това ще е предизвика възход на левите сили, визирам движението Подемос, които отхвърлят бюджетните рестрикции. Именно това кара германците да са толкова неотстъпчиви. Германия все някак да е може да си позволи да спаси Гърция, но какво ще стане, ако другите държави се наредят на опашката?

Освен крайната левица другите политически сили, които ще спечелят, са крайно десните. Марин Льо Пен – лидер на радикално дясната френска партия Национален фронт вече поздрави Ципрас, за това, че се опълчва на международния натиск. Понастоящем партията на Льо Мен е трета политическа сила във Франция. За националистите победа на Ципрас в референдума ще означава победа на националната държава над наложените от европейската бюрокрация решения. Естествено е, че политиците от тройката не биха желали, което и да е от тези неща да се случи и се опитват да повлияят на решението на избирателите. Така или иначе, от крайно лявото, до крайно дясното всеки следи как ще се развие ситуацията в Гърция и какви ползи може да извлече за себе си.

След края бих искал и да направя сравнение с нашата страна. В известен смисъл България се явява пълна противоположност на Гърция, както финансово, така и политически, че и културно. Във финансово отношения България допреди кризата води стриктна фискална политика, която не само че гарантира балансиран бюджет, но и дори генерира излишъци, с които страната ни изплащаше дълговете, натрупани в последните години на социалистическото ни минало. Въпреки че това се промени след кризата и страната ни отново започна да трупа дефицит след дефицит, сме все още далече от гръцкия сценарий.

По-голямата разлика е на ниво политическа култура. Да на пръв поглед, културите ни са близки. Споделяме донякъде южняшкия манталитет, но с една голяма разлика. Българските политици провеждат политика на неконфронтация, винаги внимателни да не обидят никого от големите, досущ като лирическия герой на Вазов в едно от най-гениалните му, но и най-недооценени стихотворения „Средството да нямаш врагове“.

Гърците от своя страна са борбени и неотстъпчиви. Готови са да се изправят сами срещу всички големи лидери и в резултат на това дори да предизвикат съчувствието на мнозина. „Ето те се опълчиха на Германия, ето те не отстъпват пред банките и големите пари. Дано да успеят да им натрият носовете.“ Тази позиция обаче пропуска, че самите гръцки политици изиграват основна роля за разразяването на кризата.

Не мисля, че нито гръцкия, нито българския подход са изцяло правилни. Както е поучавал древногръцкият философ Аристотел: Доброто е в мярката между две крайности.

Автор: Добрин Станев

Източници:

McDonald, Ch. (2012) Are Greeks the hardest workers in Europe? BBC, http://www.bbc.com/news/magazine-17155304

BBC, (28.06.2015). Greece debt crisis: ECB ‘to end’ bank emergency lending http://www.bbc.com/news/world-europe-33303105

BBC, (29.06.2015). Greek debt crisis: Why a bailout referendum? http://www.bbc.com/news/world-europe-33314442

Fox, E. (19.09.2011). The History Of Greek Sovereign Debt Defaults. Investopedia. http://www.investopedia.com/financial-edge/0911/the-history-of-greek-sovereign-debt-defaults.aspx

Guardian (29.06.2015).Where did the Greek bailout money go? http://www.theguardian.com/world/2015/jun/29/where-did-the-greek-bailout-money-go?CMP=fb_gu

Applebaum, A. (23.06.2015). It’s Not the Economy, Stupid The Greek crisis is a political mess that threatens all of Europe. The Slate, http://www.slate.com/articles/news_and_politics/foreigners/2015/06/greek_financial_crisis_will_prime_minister_alexis_tsipras_make_necessary.html?wpsrc=sh_all_dt_fb_ru

Stiglitz, Europe’s Attack on Greek Democracy, Project Syndicate.

WSJ, (21.11.2014). Greece Expects Primary Budget Surplus for 2015 But Spending Plans Not Agreed with Creditors http://www.wsj.com/articles/greece-expects-primary-budget-surplus-for-2015-1416567297

Worstall, T. (16.02.2015). Greece Still Has A Vast Problem; It Doesn’t Have A Primary Budget Surplus Forbes, http://www.forbes.com/sites/timworstall/2015/02/16/greece-still-has-a-vast-problem-it-doesnt-have-a-primary-budget-surplus/

[1] Transparency International (2014). Corruption perception index. http://www.transparency.org/cpi2014/infographic/regional/european-union-and-western-europe

[2] Гърция няма да плати 1.6 млрд. евро на МВФ днес, в-к Сега. http://www.segabg.com/article.php?id=758242#.VZIR11QAwLg.facebook

[3] От 216 на 163 млрд. евро. Данни Евростат.

[4]ОИСР, Средни годишни заплати, http://stats.oecd.org/Index.aspx?DataSetCode=AV_AN_WAGE#


Изкуството на аргумента или как да водим дебати?

6a00d83451601c69e20120a4f7d2dd970b„В спора се ражда истината.” твърдели старите римляни. Преди тях в древна Гърция Сократ изпитвал събеседниците в дълги диалози си в опит да стигне до истината. Заниманието на Сократ никак не било безобидно, тъй като в крайна сметка му коствало  живота.

Страстта към спора продължава и до днес повече от 2500 години след Сократ. Човешкото любопитство, нашето желание да стигнем до истината не спира да ни провокира. Понякога хората се спират на някоя позиция и решават, че тази позиция е правилната. Нещо повече, ние изпитваме потребност да защитаваме нашите позиции срещу позициите на другите. Ето защо дискусиите заемат важно място в човешкия живот. В нашето ежедневие ние непрестанно сме свидетели на сблъскване на различни позиции дали когато гледаме парламентарните дебати по телевизията или дори когато сме изправени пред лична дилема.

Държа да уточня още сега, че въпреки че дебатите са важни и навсякъде, много хора се опитват да ги избягват. Една причина затова е, че хората се страхуват да влязат в спор. Страхуват се да не обидят другите, защитавайки позицията си; страхуват се да не бъдат обидени или просто се страхуват  да не загубят спора, с което едва ли не и част от егото им ще изчезне. Други намират дебатите за скучни или в най-добрия случай – бързо доскучаващи. Трети пък са скептично настроени към всички и към всичко. Такива хора никога не влизат в спор, защото имат готов универсален отговор за всеки въпрос – „този пък какво ме занимава, да не би да си мисли, че знае по-добре от мен”. Всички тези опасения са разбираеми, но не бива да ни пречат да мислим за важните неща и поне вътрешно в себе си да се опитваме да се аргументираме добре.

Въпреки че дискусиите заемат толкава важна част от живота ни, улисани в привързаността ни към нашите тези, ние често пренебрегваме основните принципи на добрата дискусия – добрия тон и добрите аргументи. В това кратко есе ще се опитам да посоча някои основни принципи, за воденето на добри дискусии със силни аргументи. Целта ми е да накарам хората да се замислят върху твърденията си и върху начина по който ги поднасят, защитават или най-общо казано – аргументират. Когато слушаме политиците например твърде често виждаме грешки в разсъжденията или умишлени манипулации, които наблюдателният и добре трениран в дебатите човек не бива да както да пропуска, така и да допуска.

Целта ми в това есе е в кратка форма да придам някои от основните принципи на  воденето на дебати и добрата аргументация. Ще започна с основните правила на общуването с другите като уважението към събеседниците ни без които никой цивилизован спор не би бил възможен. След това ще обясня как се структурира теза и как тя се защитава с аргументи. Най-накрая ще се спра на най-често срещаните логически грешки в аргументацията.

Първото правило във всяка дискусия е – уважавайте събеседницие си. Твърде често това правило остава недоизказано и недостатъчно внимание му се обръща, може би защото е толкова фундаментално и сякаш самоочевидно. Опитът ми е показал, че никак не е самоочевидно.

Един от интересните житейски факти е, че хората имат различни мнения. Това не бива нито да ни учудва, нито да ни ядосва преждевременно. Нормално е хората да имат различни позиции. В демократичното общество това дори е ценност, която се нарича плурализъм. Различията в мненията е причината да има дебати. Ако всички мислеха еднакво, нямаше да има нужда от дебати и размяна на мисли и позиции.

Когато срещу нас стои човек с различна позиция, не трябва да го отричаме като недостоен, глупав, продажен, само защото не мисли като нас. Хората обичат мненията си като всичко свое и се чувстват неловко, когато другите не мислят като тях. Това обаче не е повод изначално да отричаме другите.

Напротив. Нашите събеседници са равни на нас. Със самия акт на встъпване в дискусия, със самото сядане на една маса с нашите събеседници, ние имплицитно признаваме следното: признаваме тях като хора; признаваме тяхното право на мнение и допускаме, че притежават интелигентност поне колкото нашата, за да го защитят. Освен това се задължаваме и да слушаме. Без тези предпоставки не може да има диалог, а само размяна на обиди или в най-добрия случай разговор между глухи. Това е безсмислено. Защо въобще ще искаш да говориш с някого, щом го отричаш, обиждаш или не искаш да го чуеш? Нещо повече, обиждайки другия, ние обиждаме и себе си. Ако смятаме опонента си за глупав, то ние не сме по-умни, щом спорим с него

Правото да изразим позиция в спор, обаче трябва да ни създаде и задължение да чуем позицията на другия. Ответната страна в дебатите заслужава нашето внимание. Слушайте какво другата страна иска да ви каже и вникнете в думите й. Преди да отречете чуждата позиция, е нужно да я осмислите добре и разберете. Само след това идва редът на атаката, ако се налага

За да протече въобще диалог, е нужно да откриете някаква допирна точка между страните. Нека тази допирна точка да се превърне и в стандарт за оценка на аргументите на двете страни. Участниците в дебата могат да се съгласят върху няколко водещи принципи: например какви аргументи са допустими и какви не са, съществуват ли общи ценност или общи допускания, към които да се обърнем при несъгласие. Тук дискутиращите трябва да се съгласят на правилата ни играта как да водим спор.

Аргументите

Да си възпитан към събеседниците си не означава да си безкритичен към аргументите им. Както посочихме, не печелим дебатите, като наричаме опонентите си глупави, а като даваме по-силни аргументи от техните. За целта трябва да покажем как от предпоставките, които даваме следва заключението, което извеждаме. За да са добри аргументите, те трябва да са общовалидни, неизхождащи от лични предпочитания т.е. способни да убедят безпристрастен страничен наблюдател и да следват логическите закони, което означава да не се допускат логически грешки. Сега ще се спра на грешките и на потенциалните източници на грешки. Нека направя няколко уточнения. Много от логическите грешки могат да се групират, защото се принципите им си приличат. Много от грешките имат латински имена. Това не трябва да ни плаши. Много от тях са били открити от средновековни мислители, които са писали на латински. Латинските термини са преведени и онагледени с примери.

Логически грешки и потенциални опасности:

Плашилото (strawman). С този аргумент единият от събеседниците преиначава думите на другия с цел да ги обори по-лесно. Или с други думи това е когато оборваме нещо, което другия не твърди, оборваме плашило, а не истинска заплаха. Например: По време на президентската надпревара в САЩ през 2004 г. един от претендентите – Джон Кери изразява позицията, че САЩ е трябвало да проведе повече разговори със съюзниците си включително и Франция преди да нападне Ирак през 2003 г. Тогава един републикански сенатор обвинява Кери, че искал Париж да определя външната политика на САЩ. Всъщност Кери няма това предвид .

Грешна дихотомия. Не всичко е само бяло или черно. Това е грешката да приемем, че един проблем има само две възможни решения, когато всъщност е възможно и трето.
Например президентът на САЩ Джордж Буш често заявяваше: „Водим война срещу тероризма. Или сте с нас или сте против нас.” Не можем ли да приемем, че не искаме да сме с него без да сме с терористите? Възможно е една държава да запази неутралитет без това да означава, че подкрепя тероризма.

Корелация не означава причинност. Това, че две неща се случват едно след друго само по себе си не означава, че първото е причина за второто, нито пък че второто е причина за първото, нито пък, че има връзка помежду им. Това, че някой не е защитил добре тезата си не означава непременно, че той греши или опонентът е прав.

Non sequitur в превод от латински означава „не следва”. Това е логическа грешка при която заключението, което правим не следва от предпоставките, които сме дали. Например: „В страната Х положението е предреволюционно, ако бързо не вземем мерки нещата и при нас ще загрубеят.” Само на базата на тези сведения не можем да направим подобно заключение, че трябва да действаме. Може ние да сме свръхсила, която да успокои положението. Може обаче действията ни като свръхсила всъщност да причинят революцията и повече страдания. Може да сме малка държава, която няма ресурсите да спаси положението. Грешката non-sequitur има различни видове. Общото между тях е липсата на логическа връзка между предпоставките и заключението.

Ирелевантност. Това е по-очевиден пример за „не следва”.  Ирелевантност е когато аргументите ни нямат нищо общо с тезата, която защитаваме. Например не можем да обвиняване ваксината срещу полиомиелит, че не лекува да речем грип.

Post hoc ergo propter hoc  в превод от латински „след нещото, следователно причина за нещото”. Това, че нещо се е случило след друго нещо не означава автоматически, че е негова причина. Може да е, може и да не е. Ако задължително приемем, че е нещо е причина за друго само на базата, че се случва преди него, правим грешка. Тази грешка е от една група с по-горе описаната грешка, че корелацията означава причинност.

Reductio ad absurdum. Означава да насилваш аргумент до крайност. Когато стигнеш тази крайност, виждаш, че аргументът изглежда или абсурден, или отвратителен, което значи че аргументът като цяло трябва да бъде отхвърлен. Reductio ad absurdum не във всички случаи е грешка. Идеята е да се дискредитира дадена позиция, когато се посочат някои нейни неприятни последствия, ако позицията се следва до край. Това е близко но различно от проблема с хлъзгавия склон.

Хлъзгавият склон (slippery slope). Приемайки дадено твърдение, някой ни кара да приемем и второ твърдение, което може да е следствие от първото. Невинаги второто твърдение следва от първото. Пример: Ако дадем малко свобода на учениците (да речем да използват мобилни телефони в час), няма да свърши с това. Те ще искат още и още свободи и накрая ще настъпи анархия. При попадане на хлъзгав склон спорещите винаги трябва да внимават дали наистина не се прекъсва логическата връзка по някое време. Често това възражение е важно, когато става дума за ситуации на градация или полутонове, а не за дихотомия на черно или бяло или аргументи за купчината.

Купчината. Името идва от един древен парадокс. Пред вас имате една купчина с камъчета. Ако махнете едно, ще имате ли пак купчина? Да. Ами, ако махнете още едно? Да. Така, махайки камъче по камъче накрая се оказва, че купчината изчезва, но ние така и не сме успели да направим разграничение кога има купчина и кога купчината престава да бъда купчина. Логиката в тази загадка се крие в теорията на малките числа – Малки промени в дългосрочен план дават големи промени. Тези аргументи се срещат когато става въпрос за определен континуум. Така ние минаваме през различни отсенки, а не говорим единствено за бяло или черно. Въпреки че можем да откроим черното от бялото понякога се затрудняваме да определим отсенките. Това, че се затрудняваме да определим отсенките обаче не означава, че не съществуват черно или бяло и че някои отсенки са по-близо до едното, отколкото до другото. В известен смисъл количествените промени причиняват и качествени промени. Например: Ако си пийвам една чаша вино след вечеря всяка седмица, едва ли може да се каже, че злоупотребявам. Но щом една чаша не ме кара да злоупотребявам, нека добавя и още една чаша, и после още една, и още една… В един момент ще стане ясно, че злоупотребявам с виното. Това, че е трудно да се каже кой е точно този момент, не означава, че не съществуват ситуации на умерена консумация и на злоупотреба.

Ad hominem. Грешката ad hominem е, когато се атакува не позицията на даден човек, а самият човек. Съществуват различни видове подобни аргументи, които ще посоча в следващите няколко примера за грешки от този вид. Този вид грешни аргументи се използват широко и изнервящо от политиците.

Да съдим по произхода. Това е грешката да смятаме, че нещо е добро или лошо, правилно или неправилно само заради произхода на твърдението или дори произхода на човека, изказал твърдението. Тази грешка измества фокуса от твърдението, към човека или по общо към източника на твърдението, често превръщайки се в ad hominem грешка. Например: Един политик вместо да отговори на въпросите за корупция, които на журналистите му задават отправят, той обявява, че те журналистите са продажници, които изпълняват чужди поръчки и на които не може да се вярва.

Позоваването на авторитет. Това е грешката да приемем, че нещо е вярно, само защото някой авторитетен човек го е казал без обаче да даваме други аргументи. Това е грешка. Бихме избягали от грешката за позоваване на авторитет, ако използваме самите аргументи на авторитета, стига да са верни, а не да се осланяме на това, че авторитетът ги е казал. Може би авторитетът е станал авторитет заради добрите си наблюдения и аргументи?

Позоваване на доминиращи в обществото нагласи. Подобно на позоваването на авторитет. Това, че нещо е популярно в обществото не означава непременно, че е вярно.

Tu quoque. Вид на аd hominem грешка. Превежда се като: „ти също?”. Ситуация, при която отговарящият вместо да отговаря, се защитава като контраатакува с въпрос. Често това е обвинението, че опонентът е лицемер и той не постъпва по начина, по който защитава или проповядва. Това, че някой е лицемер или не, обаче не е логически свързано с истинността на позицията, която защитава, а само с личността на говорещия. Например представете си следния диалог:

А: Нали знаеш, че не трябва да паркираш пред онзи знак.
Б: Да, знам, това.
А: Защо вчера паркира неправилно?
Б:  Ами ти, не го ли правиш? Онзи ден и ти беше спрял там.

В същината си този спор се отнася до поведението на двамата грешно паркиращи. Той обаче не отхвърля позицията, че не трябва да паркираме на места, на които е забранено.

Неразбиране на аргумента. Приемането, че аргументът е грешен само защото не го разбираме. Може да е, може да не е. Това, че на разбираме аргумента е по-скоро наш проблем. Целесъобразно е да се запознаем добре с въпроса преди да критикуваме и влизаме в дебати.

Неяснота. Често хората не са достатъчно ясни, когато изразяват позиции или аргументи. Това не означава непременно, че грешат, нито и че са прави. Просто са неясни и не знаем как да оценим твърденията им. Не знаем докъде се простира тяхната приложимост или дори значение. В този случай можем да помолим нашите събеседници да са по-ясни.

Необорими твърдения. Съществуват някои твърдения, които са толкова общи или които могат да включват толкова много неща, че на практика са необорими. Освен, че са необорими в повечето случаи подобни твърдения са безполезни в спор, било то защото са самоочевидни, било то защото са твърде общи, за да имат смисъл. Например: „Всички хора са егоисти и каквото и да правят го правят в личния си интерес.” Ако дадем пример с хора, които постъпват алтруистично, то тогава отговорът би бил, че те постъпват алтруистично, защото е в егоистичния им интерес. Подобно твърдение за същността на егоизма, което да съчетава в себе си и противоположната на егоизма идея – алтруизма, е толкова общо, че не ни дава никаква ценна информация по време на спор. Ако всяко поведение е егоистично и никакво друго поведение не е възможно, то егоизъм става синоним на всяко, което не носи никаква информация.

Подвеждащ/ насочващ въпрос. Това е въпрос, който ни заклещва да дадем определен вид отговор, често изключващ други възможни отговори. Това са зле формулирани въпроси, но се използват твърде често дори в съдебните процеси, заблуждавайки хората. Класическият пример за такъв въпрос е: „Ти спря ли да биеш жена си? Кажи ми: Да или не?” По който и от двата начина човек да отговори, отговорът му предполага, че някога все пак е бил жена си. Дори въобще да няма жена!

Тежестта на доказателството (Burden of truth). Това не е логическа грешка, а правило за аргументация. Тежестта на доказателството означава, че всеки, който поставя теза, трябва да я подкрепи с аргументи.

Ако нещо е вярно за една част, то е вярно и за цялото. (Fallacy of composition ). Това невинаги е така. Например: Аз не мога да видя отделните атоми. Знам, че всичко около мене е изградено от атоми. Правя заключението, че всичко около мене е невидимо.

Ако нещо е вярно за цялото, то е вярно и за честите му. (Fallacy of division). По същата логика аз виждам една картина, но не мога да видя отделните атоми, разбирани като самостоятелни единици, от които е изградена.

От тези две грешки можем да изведем следното правило. От това, че нещо е валидно за частното, не означава, че е валидно за общото, а също и от това, че нещо е валидно за общото, не означава че е валидно и за частното.

В този ред на мисли е подходящо да споменем и „парадокса на благосъстоянието” на икономиста Джон Майнард Кейнс. Според Кейнс, ако всеки човек пести по време на рецесия, това няма да доведе до по-голямо богатство в обществото, а ще доведе до по-малко потребление и по-ниски нива на икономически растеж, а оттам и общото ниво на спестявания в икномиката няма да нарасне.

Средното положение. Много автори, от Аристотел до индийските мъдреци твърдят, че истината се намира между две крайности. Само по себе си това твърдение не носи достатъчно информация. Не можем да сме a priori сигурни, че при спор между две крайни позиции  истината задължително е някъде по средата. Истината може и да е там, но може и да не е. Дори да приемем, че истината е по средата на две крайности, това невинаги ни казва къде точно е тя. Дали не е леко изместена към някоя от страните? Ако е така, към коя? Така или иначе са нужни доказателства, за да разберем къде точно е истината.

От друга страна, практически погледнато, постигането на компромис или както се казва: „срещане на позициите някъде по средата”, в преговорите между двете страни често е успешен ход. Освен това някакво средно положение, може и да не е най-правилното решение, но понякога е единственото приемливо за страните решение.

Никой истински … Този грешен аргумент има следната форма: Никой истински ….. (човек, мъж, журналист, българин или каквото си поискате) не би…. (направил) еди-какво си. Но ето вижте един, човек от тази група (мъж, българин или каквото си поискате), който не следва вашето правило. Е, не. Тогава той не е истински представител на групата (мъж, българин и тн.). Така стигаме до определение на тази грешка: Фактът, че един представител на групата е изключение ни кара да обявим, че той не е истински представител на тази група. Изглежда, че изключението замърсява чистотата на групата. Този вид твърдения са особено хлъзгави, защото постоянно се променят и никога не могат да бъдат де факто оборени, защото говорителят може да си измисля идеалната група от „истински членове”, както на него му харесва.

Аргументите от типа „никой истински” често се прилагат за цели класове събития. Например: На обвиненията за всички провали и злоупотреби, които социалистическите режими нанасят на обществата, където са приложени, привърженикът на социализма може никога да не отстъпи с аргумента, че всъщност тези социалистически режими в историята наистина са направили грешки, но всъщност те не са истински социалистически режими, защото никой истински социалистически режим не би бил такъв (потиснически, неефективен, лицемерен).

Грешката на кръгово доказателство (Begging the question, petitio principii в превод от латински приемайки началото). Тази грешка допускаме, ако предварително приемем за дадено това, което трябва да докажем. Или пък да предпоставим заключението. Или да приемем без да доказваме това, което трябва да докажем. Или: „Това е така, защото е така”. Например: „Защо безработицата е толкова висока?” „Защото много хора нямат работа.”

Генерализиране от единичен случай. Това е грешката, при която използваме единичен случай, например на личен опит, за да правим на общи заключения. Например: Познавам Йоргус. Той е грък. Освен това е и много мързелив. Следователно всички гърци са като него мързеливци. Не можем да изведем подобно заключение за целия клас от тази единствена предпоставка.

Тексаският стрелец. Това е грешката, при която виждаме единствено аргументи, които подкрепят тезата ни. Името на грешката идва от един тексаски стрелец, който стрелял произволно по една стена, а после ограждал с боя местата, където са били попаднали изстрелите му, така че да приличат на мишени, улучени в десетката.

Грешката на комарджията. Това е грешната представа, че ако досега си имал шанс, ще продължаваш да имаш. Например, ако три последователни пъти хвърлиш ези, ти да мислиш, че шансът ти да хвърлиш ези и четвъртия път е по-голям. Не, той е 50%.

Пледиране за изключение. Пледирането за изключение представлява приемане на позицията като цяло, но с настояването за изключения в конкретния случай. Това невинаги е логическа грешка, но трябва много да се внимава във всеки случай.
Ето пример за специално пледиране: Министрите в държавата Х виждат, че държавния дефицит е твърде голям и като цяло са съгласни, че трябва държавата да намали разходите си, но всеки от тях пледира за изключение в собственото си министерство. Всеки министър казва по време на заседанието на кабинета: „Да, държавата трябва да намали разходите си, но не би било разумно моето министерство да прави съкращения, защото…”

Убедителността
Накрая бих искал да се откъсна от темата за грешките и да кажа няколко думи за убедителността. Хората са интересни създания. Понякога дори най-добре аргументираната позиция не може да ги накара да променят мненията си. Това понякога всъщност е доста често. Често хората могат да се повлияят от странични фактори като първично мнение, чувства, чар на говорещия и др. Това обаче не бива да ни спира да се стремим да търсим все по-добри и силни аргументи. Търсейки ги обаче трябва да знаем, че не винаги ще успеем да убедим събеседниците или аудиторията си. Дори силни аргументи, поднесени по неподходящ начин, например с високомерие, могат да отблъснат аудиторията. Според Аристотел изкуството на реториката не се състои само в логическите аргументи (логос), но съдържа и други два компонента (етос и патос).

Днес специалисти по комуникации отделят средства и време, не за да търсят истината, а за да открият най-ефективните начини за влияние върху обществото в името на една или друга политическа сила или накратко –  пропаганда. Ако не става дума за политика, а за обикновена стока на пазара можем да използваме и по-безобидния термин – реклама. Пропагандата и рекламата нямат за цел стигането на истината а предлагане на своя продукт на публиката.

Затова е и важно критично мислещият човек да вземе това предвид. В света манипулацията се е превърнала в цяла индустрия, всъщност в поне няколко различни индустрии. Критичното мислене и добрите аргументи в известен смисъл ни пазят от манипулативни твърдения. Наистина, критично мислещият човек невинаги би успял да убеди събеседниците си със силата на добрите аргументи. Това обаче не бива да се превръща в причина за отчаяние. В крайна сметка големите въпроси рядко се решават само в една спечелена или загубена дискусия. Дебатите се случват постоянно и е важно да сме добра подготвени за тях, като познаваме принципите им. Сред принципите на добрите дебати са да уважаваме събеседниците си и да внимаваме в аргументите си.

Автор: Добрин Станев

Библиография:

Аристотел, (2013). Реторика. София: Изд. Захари Стоянов.

Freeley,  A &, D. Steinberg  (2009). Argumentation and debate critical thinking for reasoned decision making. Boston: Wadsworth.

Sinnott-Armstrong, W. &, Fogelin, R. (2010). Understanding argument. Introduction to informal logic. Belmont: Wadsworth.

В графичен вид някои от логическите грешки описани в статията са представени на този сайт.


Съвети за добрия стил на писане – втора част

orwellПисането не е мистичен акт, достъпен за избрано творческо малцинство, а методологичен процес, който всеки усърден човек може да усвои. Може да го усвои, защото в основата на писането стоят някои прости правила, достъпни за всеки неплашлив и схватлив човек, който иска да се усъвършенства и е открит за нови неща. Моята цел в тази серия от есета да покажа принципите на успешното писане. За какво писане става дума? Имам предвид три вида писане: академичното писане, художественото писане и журналистиката. На пръв поглед тези жанрове изглеждат различни, и това е така. Все пак обаче съществуват важни допирни точки между тях, които се надявам да покажа в тази серия. В първата част наблегнах предимно на академичното писане, а сега идва ред да отделя повече внимание на художественото писане. Основният ми фокус са думите, но ще се спра и на по-общи принципи. Въпросът, на който търся отговор, е: Какво е „точната дума”, както я нарича Гюстав Флобер? Кои думи да избираме, кои да избягваме? Кои думи правят хубавия стил?

Съвети за думите

Краткостта и яснотата са основните добродетели на стила, затова избягвайте ненужните думи. Ако нещо може да се каже с по-малко думи без да се загуби смисълът, е по-добре да се каже с по-малко думи. Например: „Той е човекът, който беше избран.” Срещу: „Той беше избран.” Разчистването на ненужните думи е все едно отстраняваш плевели, пише Уилям Цинсър, авторът винаги е малко назад и докато ги изчисти, нови видове се появяват (Zinsser 2001:13). Авторът с най-изчистен стил е Ърнест Хемингуей. Неговата проза е директна, конкретна и пълна със съществителни. Тя е сурова, украшенията липсват. Изреченията му са кратки и право в целта. Диалозите му звучат непресторено. Стилът му е мигновено разпознаваем. Самият автор попива принципите на писането като млад репортер от наръчника на в-к Канзас Сити Стар. Същите принципи, той припознава и като свои: „Пишете кратки изречения, пишете кратки първи параграфи, използвайте силен език, бъдете положителни, а не отрицателни.” Последният принцип ще обясним по-долу. Нека сега да илюстрираме стила на Хемингуей с кратък откъс от „Старецът и морето”:

Той винаги мислеше за морето в женски род. La mar, както го наричат хората на испански, когато го обичат. Случва се тези, които го обичат, да злословят за него, но тези думи винаги се казваха тъй, сякаш морето е жена. Някои от по-младите рибари — онези, които връзваха въжетата си на шамандури и притежаваха моторни лодки, купени, когато черният дроб на акулите струваше много пари — наричаха морето el mar, което е мъжки род. Те гледаха на него като на съперник или местност, или дори като на враг. Но старецът винаги мислеше за морето в женски род, като нещо, което щедро прави или отказва големи добрини; и ако морето беснееше и вършеше злини, то бе, защото не можеше да не ги върши. „Луната й действа, както действа на жената“ — си мислеше той.  (прев. Д. Иванов)

За какви ненужни думи трябва да внимаваме? Към ненужните думи могат да се причислят: сложният жаргон, чуждиците, клишетата и др. Според Марк Твен дори прилагателните и наречията в много случаи са излишни, защото всъщност не описват нещата по-добре, ако са там. По тази причина Марк Твен съветва след написването на някой текст да изтрием всички прилагателни и да видим как ще изглежда. Така ще разберем кои можем да махнем и кои да оставим. Внимавайте с количествени наречия  като: много, малко и др. Те рядко носят ценно съдържание и, когато това стане, всъщност имат обратен ефект. Кое според вас е по-въздействащо: „Много те обичам” или „Обичам те”? Добавяйки думата „много”, признанието става ли по-силно? Напротив. Вместо много и малко можем да използваме сравнения или, ако наистина се налага, мерни единици.

Други думи, които да се избягват, са многократно употребяваните думи. В писането е нужна свежест. Читателите обичат да бъдат изненадвани с неочакван избор на думи. Един от 50-те инструмента на писането на Рой Кларк е: „Играйте си с думите, дори в сериозните истории. Избирайте думи, които средностатистическият писател избягва, но средностатистическия читател разбира”. Избягвайте сложните и чужди думи, ако има по-подходящи прости и местни думи. За жалост на читателите на академични текстове този съвет често се пренебрегва в този жанр.

В търсенето на подходящите думи може да започнем от принципа колкото по-конкретно, толкова по-добре. Избягвайте абстрактния език, когато е възможно, в името на ясни образи, които читателят веднага може да си представи.  Нека думите сами рисуват картини. Авторът на повестта „Сърце на мрака” – Джоузеф Конрад описва задачата на писателя така: „Чрез силата на писаната дума да ни накара да чуем, да почувстваме, но на първо място – да видим.”

За да може писателят да покаже картина на читателя, писателят първо трябва да може да я види. Затова се иска наблюдателност. Да си наблюдателен означава да обръщаш внимание на детайлите. Добрият автор обръща внимание на малките детайли, които често са по-красноречиви от всякакви общи описания. „Прегръщайте детайла”, казва Набоков.

Затова нека думите ви са бои, а параграфите палитри, които превръщат текстовете ви в картини. Живи картини, а затова думите ви трябва да са и оригинални. „Никога не използвайте метафора, сравнение или друга фигура на речта, която сте свикнали да срещате в печат.” пише Оруел. Клишето е заместител на мисленето. То е вид автоматично писане: „Все по-рядко авторите избират думите заради техния смисъл и все по-често фразите се сковават една за друга като сглобяем кокошарник.”

Добрият автор владее езика, познава синонимите на думите и нюансите, която всеки синоним привнася. Всекидневната задача на писателя е да търси „точната дума” (le mot juste), за да използваме формулировката на Гюстав Флобер. „Каквото искате да кажете, има само една дума, която ще го изрази, един глагол, който ще го задвижи, едно прилагателно, което ще го определи. Трябва да търсите тази дума, този глагол и това прилагателно и никога не се задоволявайте с близкия, никога да не прибягвате до хитрости, дори находчиви, или до словесни пируети, с които да избегнете затруднението.” съветва Флобер. Марк Твен казва: „Разликата между точната и почти точната дума е като разликата между светкавицата и светулката.” Флобер е един от най-изтъкнатите стилисти на XIX век и неслучайно носи прозвището писател на писателите. Неговата мания по точната дума и старание да избяга от всяко клише го кара да пише бавно и внимателно. Понякога отделял цяла седмица на една единствена страница. Да видим резултата от тази мания:

Речта на Шарл беше плоска като уличен тротоар и общоприетите идеи се нижеха там в делнично облекло, без да будят вълнение, смях или мечтание. През времето, когато живеел в Руан, разправяше той, не полюбопитствал нито веднъж да отиде на театър да види парижките актьори. Той не умееше да плува, нито да се фехтува, нито да стреля с револвер и веднъж не можа да й обясни някаква дума във връзка с ездата, която тя бе срещнала в един роман.

А не трябваше ли мъжът, напротив, да знае всичко, да се проявява в многобройни дейности, да те въвежда в поривите на страстта, в тънкостите на живота, във всички тайни? Но тоя мъж не учеше на нищо, не знаеше нищо, не желаеше нищо. Той смяташе, че е щастлива, а тя му се сърдеше заради това спокойствие, за тази блажена отпуснатост, дори за щастието, което му даваше.

(Мадам Бовари, прев. К. Константинов )

А също и:

Свикнала със спокойни гледки, нея я привличаше неочакваното. Тя обичаше морето само заради неговите бури, а зеленината — само когато бе поникнала сред развалини. От нещата трябваше да извлече някаква лична полза и отхвърляше като непотребно всичко, което не служеше за непосредствена храна на сърцето й, тъй като имаше повече сантиментален, отколкото артистичен темперамент и диреше чувства, а не гледки.

(пак там)

За добрия писател не само думите, но дори сричките са изразно средство. Всеки звук носи съдържание. Владимир Набоков ни дава най-красноречивия пример в началото на известния си роман:

Ло-ли-та: връхчето на езика прави три стъпки по небцето, на третата се блъсва в зъбите. Ло. Ли. Та. Сутрин тя беше Ло, просто Ло, на ръст метър и половина (без няколко пръста и по едно чорапче). Тя беше Лола по дълъг панталон. Тя беше Доли в училище. Тя беше Долорес върху пунктира на бланките. Но в моите прегръдки бе винаги: Лолита. (прев. П. Кънева)

Започнахме нашите съвети за думите с Хемингуей и неговия целенасочен стил, в който прилагателните почти отсъстват. В литературата на XX век на другия край на описателния спектър стои Уилям Фокнър. Прозата на Фокнър изобилства от прилагателни, които да пресъздадат атмосферата във въображението. Ето кратък откъс от разказа „Роза за Емили”:

Къщата беше паянтова, голяма и четвъртита, на времето боядисана в бяло и украсена с куполи, островърхи кулички и вити балкончета в претрупано игривия стил на седемдесетте години от миналия век. Намираше се на една от нашите най-аристократични в миналото улици. Но гаражите и машините за чистене на памучно семе нахлуха и тук и заличиха знатните имена на квартала. Остана само къщата на мис Емили — тя извисяваше своята непреклонна и кокетна разруха над колите за памук и бензиновите помпи — още една сред многото неприятни за окото гледки. И ето че най-сетне мис Емили бе отишла да се присъедини към представителите на онези знатни имена, които лежаха вече в изпъстреното с кедри гробище, рамо до рамо с равните и безименни гробове на войниците от Конфедерацията и Съюза, паднали в битката за Джеферсън.  (прев. Кръстан Дянков)

Дотук казахме много неща за думите, затова нека направим кратко обобщение. За най-сполучливо обобщение би послужил следният цитат от Джордж Оруел:

Внимателният писател във всяко изречение, което пише, ще си задава поне четири въпроса: 1. Какво се опитвам да кажа? 2. Кои думи ще го изразят? 3. Кой израз или идиом ще го направи по-ясно? 4. Картината  достатъчно свежа ли е, за да има ефект? Вероятно той ще запита още и: 1. Мога ли да го кажа по-кратко? 2. Казах ли нещо, което грозно, а може да бъде избегнато. 

Използвайте положителна формулировка, а не отрицателна с частицата „не”. Сега е времето да обясним четвъртия принцип на Хемингуей. Когато отричате нещо, отречете го със собствена дума, а не с „не”. Думата „не” е слаба (други слаби думи са „е” и „има”). Заменете я. Например: вместо „не запомни”, напишете „забрави”; вместо „не направи” –  „изпусна”. Читателят не иска да разбере какво нещото не е, а какво е. Изключение от правилото за изпускане на „не” е антитезата, в която виждаме веднага алтернативата. Тогава „не” създава артистичен ефект. Ето пример от речта на Джон Кенеди: „Не питай какво държавата ще направи за теб, а какво ти ще направиш за държавата.”

Предпочитайте деятелния залог пред страдателния.

Покажете кой върши действието. Така прозата ви оживява. Например: „Земята беше покрита с есенни листа.” Срещу: „Есенни листа застлаха земята.” Този принцип важи още повече за академични текстове и официални изявления. Страдателният залог може да звучи на пръв поглед по-научно и официално, и тежко от деятелния, но той всъщност скрива извършителя на действието, а в академичния свят и в политиката искаме да знаем кой какво е направил. В есето си „Политиката и английския език” Джордж Оруел забелязва, че политиците често говорят в страдателен залог, за да скрият извършителя на действието, и по-точно да скрият сами себе си и така да снемат отговорността от плещите си. Политик би казал: „След като беше проведено проучване по доклада, бяха идентифицирани някои сфери, които позволяват да бъдат направени известни подобрения.”, когато всъщност има предвид: „Ние разбрахме, че сгрешихме.” Тази злоупотреба със страдателния залог е бърлогата на политика.

Въпроси и отговори

Добрите истории се създават около добри въпроси. (Clark 2008: 127) Задайте някакъв въпрос, посочете някакъв проблем, не е нужно да е голям или труден и се опитайте да отговорите. Това се отнася не само за художествени текстове, но и за академични. За академичните е дори задължително. Всеки академичен текст с претенции за научност поставя някакъв въпрос, търси и изследва някакъв проблем. Търсенето на проблеми и решения е същината на академичното поприще. Нещо, което не е интуитивно, нещо, което не се вписва в по-широката картина, това търси ученият, и пита: Защо не се вписва? Каква е причината?

За журналистите е ежедневие да отговарят на класическите въпроси на професията им.  Тези въпроси са: Какво е станало? Кой участва? Къде е станало? Кога е станало? Защо е станало? Към тези въпроси се добавя и Как е станало? Писателите на художествени и нехудожествени текстове могат да почерпят вдъхновение от репортерския начин на мислене. Все пак, отговорите на тези въпроси често присъстват и в други жанрове на писменото слово отвъд журналистиката.

Сюжетът

Добрите книги, често разказват интересни истории. Макар че съдържанието на сюжетите варира и това ги прави оригинални и интересни, съществуват известен брой архетипове на историите. Такива вечни теми са например: пътешествието натам и обратно; търсенето; раздяла и откритие; трудностите пред влюбените; възход и падение; война и мир и др. Съществуват различни класификации на сюжетите[1]. Освен това френският писател Жорж Полти откроява 36 драматични ситуации.

Вдъхновението

Много начинаещи автори разчитат на спонтанността и вдъхновението, за да започнат да пишат. Те обаче трябва да го изпреварят. Спонтанността е най-малкото надценена, а също и вдъхновението. Не разчитайте на спонтанността, а на добре обмисления план и редакцията. Професионалните автори не разчитат на вдъхновението, а на методичността – навика всеки ден да пишат по малко. Древноримският автор Плиний стари оставя максимата – Nulla dies sine linea нито ден без линия, ако става въпрос за изобразителното изкуство, каквото е оригиналното значение или без написан ред, ако става дума за литература. Хенри Милър съветва авторите да си изградят дневна програма за писане и да я следват. Постоянството се отплаща в дългосрочен план. Една страница на ден означава една книга на година.

„Идването отвътре” е мит при това вреден. Един случай, когато спонтанността може да послужи е при творчески блокаж. Вирджиния Улф предлага следната техника. Когато съвсем нищо не можете да измислите, си задайте следното упражнение: През следващите 40 минути ще пиша без да вдигам химикалката от листа. Никакви паузи, никакво замисляне, никакво връщане назад. Не се страхувайте дали написаното ще има смисъл. Важното е да започнете.

Заблуждавате се, ако смятате, че написването на творба вследствие на проблясък на вдъхновението, сте си свършили работата. Можете веднага да сметнете, че сте създали шедьовър, но по-разумно би било да станете от масата и да не поглеждате творбата си следващите няколко дни. След седмица прочетете отново написаното. От дистанцията на времето ще гледате текста с други очи. Може би сега това, което ви се е струвало гениално е поизгубило от блясъка си. Ето един хубав момент за редакция.

Редакцията

Хемингуей се придържал към принципа: „пиши пил, но редактирай трезвен”. Веднъж той споделил с Фитцджералд, че може да напише една велика страница на всеки 91, които са боклук. „Старая се да изхвърля боклука на боклука”, казал Хемингуей.

Редактирането е незаменима част от процеса на зрялото писане. Редактирането обаче плаши младия писател, защото означава, че ще се раздели с част от текста, който е сътворил, дори с целия. Не се привързвайте дотолкова с написаното от вас, че да не можете да го редактирате или дори изтриете. Писателите обичат думите си, но почти винаги написаното има нужда от редакция. Авторите е добре да се примирят с това. Приемете го като факт. Но колко е трудно. Авторите намират, че част от тях умира с изтриването на всяка дума. Просто пуснете. Намерете по-подходяща. Ако не сте притиснати от краен срок, станете от масата и оставете написаното и елате пак след няколко дни. Добър начин за проверка на вашия текст е да го прочетете на глас. Чуйте се с ушите, те са често по-чувствителни от очите.

Друг начин е да се допитате до приятелите си или до някого другиго. Намерете хора, които да Ви четат и да ви отвърнат с мнение. Не само позволете, но и потърсете страничен наблюдател да изкаже мнението си за написаното от вас. Учете се от критиката, а не я пренебрегвайте. Това, което си знаете, си го знаете и без да се заяждате с добронамерените ви критици. Изслушайте какво те имат да кажат за Вашата творба и после помислете над техните думи. Може и да имат право за някои неща. В края на краищата не се страхувайте да триете и да започнете наново. Исак Сингър казва, че „най-добрият приятел на писателя е кошчето за боклук.”

Джон Стайнбек обаче съветва да не поправяме или пренаписваме преди да сме свършили с всичко. „Поправянето в процеса на писането обикновено става оправдание да не продължим. То спира ритъма и потока, който може да дойде единствено от подсъзнателно свързване с материала.”

Академичните текстове

Това есе набляга повече на стила в художествените текстове, но накрая нека направим и някои бележки за академичните текстове. Авторите на академични текстове трябва много да внимават с някои доста разпространени думи като интересно, важно. Това са коварни думи. Какво означава интересно? Какво имаме предвид като кажем, че нещо е интересно? От една страна, може да ми е интересно на мене. Така интересно се превръща в синоним на харесвам или забавно ми е, а това е твърде субективно нещо и трудно може да намери място в публичните дебати. От друга страна под интересно може да се разбира от значение за обществото. Това е по-приемлива формулировка, но е само началото. След това трябва да обясним защо е от значение за обществото. Третият смисъл на интересно е необичайно. Този смисъл е най-удачен за академичните текстове. Интересен резултат или теория или означава нещо ново, нещо неочаквано. Науката търси именно новото и неочакваното. Това, което не е обяснено досега. Думата важно следва същата логика. Ако нещо е важно, то за кого е важно? За мене, за нас, за науката? Ако е важно, то по какъв начин е важно. Не може нещо да е просто важно. Думата е от тези абстрактни думи, които оставени сами не носят почти никакво съдържание.

Не преувеличавайте. Избягвайте крайни и бомбастични твърдения, освен ако наистина не можете да ги подплатите със смисъл. Например: „всички знаят”; „за всички е очевидно/ ясно”. Наистина ли е така? Първата вътрешна реакция на читателя, когато види бомбастично твърдение, е да намери пример, който го оборва. След това читателят ще стане много подозрителен към всичко, което авторът му поднася. Едно бомбастично твърдение на автора може да разруши доверието на читателя и силата на целия текст ще се изпари.

Избягвайте фрази като: „цифрите говорят сами” или „фактите говорят сами”. Подобни метафори са неуспешни. Нито цифрите, нито фактите говорят сами. Говори авторът, който ги интерпретира за читателите. Цифрите и фактите се поднасят, за да подкрепят някаква теза, а ролята на автора е да покаже точно как.

Съобразявайте езика с аудиторията си и жанра на текста. Ако пишете научен текст за академична аудитория ще изберете различни думи от тези, които бихте използвали, ако говорехте в приятелска среда. Все пак обаче не изпадайте в празна натруфеност. Нека авторът е господар на думите, а не те да го владеят.

Накрая бих искал да препоръчам няколко много ценни източници, които да Ви помогнат да усъвършенствате стила си. На първо място бих поставил есето на Джордж Оруел „Поликитата и английския език”. Ако искате цяла книга, то можете да започнете с класиката Елементите на стила на Стрънк и Уайт. Тази тънка книжка се е утвърдила вече почти цял век като ръководството за писане. Друга полезна книга е За доброто писане на Цинсър. Тя набляга на нехудожествената литература. В цифровата епоха на интернет ценен източник е „50 инструмента за писане” на Кларк. На българския пазар може да се открие книгата Курс по творческо писане на Йосип Новакович, която също е много добра. За академичното писане пък подходящо заглавие е: Как се пише дипломна работа на Умберто Еко. Тази колекция на Мария Попова също си заслужава, а също и нейния коментар за Фитцджералд.

автор: Добрин Станев

Библиография:

Новакович, Й. 2009. Курс по творческо писане. София: Сиела

Уилям Фокнър, (1983). Слез на земята, Моисей Пловдив: Издателство „Христо Г. Данов“.

Booker, C. 2004 The Seven Basic Plots, Why we tell stories New York: Continuum Press,

Clark, R. (2008). Fifty Writing Tools. New York: Hachette Book Group.

В съкратен вид тук.

Hemingway, E. The Star Copy Style

Orwell, G. 1946. “Politics and the English Language”  на български.

Strunk, W. & E. B. White. (2000). The Elements of Style, fourth edition. New York: Macmillan. ed. Boston: Allyn & Bacon.

Zinsser, W. 2001 On writing well. New York: Harper-Collins Publishers


[1] Например Роналд Тобиас определя 20 водещи сюжети: Търсене; приключение  ; преследване; спасяване; избягване; отмъщение; загадка; съперничество ; история за най-малкия и слабия; изкушение; метаморфоза; съзряване; любов; забранена любов; жертва; откритие; прокълнато изобилие; слизане; изкачване. Като литературен алхимик Тобиас посочва и нужните съставки за всеки сюжет.

Писателят и журналист Кристъфър Букър резюмира възможните сюжети в седем категории: Преодоляване на чудовището; От бедност към богатство; Търсене; Пътешествие натам и обратно; Комедия; Трагедия; Прераждане.


“Сладкишът” от Шарл Бодлер

"Момче с бутилка", Иън Макихърн

“Момче с бутилка”, Иън Макихърн

Пътешествах. Гледката, която се разстилаше пред мене, беше величествена и неописуема. Несъмнено нещо в нея се беше преляло в душата ми. Моите мисли летяха леки като ветреца; долните страсти, като омразата и глупавата любов, сега ми се струваха толкова далече, както и облаците, които прелитаха в бездната под краката ми; душата ми беше бездънна и чиста като небесния купол над мене; споменът за земните неща достигаше до сърцето ми като накъсано ехо, като звъна от камбанките на едва забележимото стадо, което пасеше далече, много далече от склона на друга една планина. По малкото неподвижно езеро, черно от своята необятна глъбина, минаваше понякога сянката на облак, сякаш се отразяваше мантията на някой въздушен гигант, прелитащ в небето. И сега си спомням, че това тържествено, рядко чувство, породено от огромното и съвършено безмълвно движение, ме изпълваше с радост и страх. И тъй – благодарение на тая възторжена красота край мене аз се чувствах в пълна хармония със самия себе си, и с вселената; мисля дори, че в своето безкрайно блаженство и пълна забрава за земното дело достигнах дотам, че вече не ми се виждаха смешни книгите, които твърдят, че човек е роден добър; но точно тогава неумолимата природа напомни за себе си и аз реших да се подкрепя и да утоля глада си, причинен от това безкрайно катерене. Извадих от джоба си голямо парче хляб, походна чаша и бутилка с прочутия еликсир, който аптекарите по онова време продаваха на туристите,за да го смесват, когато им се наложи, със снежна вода.

Режех спокойно хляба си, когато някакъв лек шум ме накара да вдигна очи. Пред мен стоеше едно малко същество – опърпано, черно рошаво, което с хлътнали диви и сякаш молещи очи лакомо ръфаше парчето хляб. И аз го чух как въздъхна и с нисък пресипнал глас промълви: сладкиш! Не можех да не се разсмея, когато чух с какво уважение се отнасяше към моя бял, но недотам, хляб, отрязах едно хубаво парче и му го подадох. То полека се приближи, без да откъсва очи от предмета на своето въжделение; после грабна парчето в ръка и бързо се дръпна назад, сякаш се страхуваше да не би подаръкът ми да не е искрен и да съм се разкаял вече.

И точно в тоя момент то бе повалено от друго едно диваче, бог знае откъде изскочило, толкова подобно на него, че човек би ги взел за близнаци. Те се търкулнаха заедно на земята, оспорвайки си безценната плячка; види се, никой не искаше да пожертва половината си за своя брат. Първото ожесточено сграбчи първото за косите; то пък заби зъбите си в ухото му и изхрачи малко окървавено парче заедно с една разкошна местна псувня. Законният собственик на сладкиша се опита да впие ноктите си в очите на похитителя, който на свой ред напрегна всичките си сили да задуши противника си с една ръка, докато с другата се силеше да вкара в джоба си наградата за борбата. Но тласнато от отчаяние, победеното момче се надигна и с един удар с глава в корема на победителя го повали на земята. Трябва ли да описвам тази отвратителна борба, която наистина продължи много повече, отколкото техните детски сили стигаха за това? Сладкишът минаваше от ръка в ръка и сменяше джобовете всеки момент, но – уви – така променяше и обема си, и когато накрая изтощени, запъхтени, окървавени те спряха, защото не можеха повече да продължат, нямаше, направо казано, за какво се бият; парчето хляб се беше стопило, беше се пръснало на трохи, подобни на песъчинките, с които се бяха смесили те.

Тази сцена помрачи пейзажа и тихата радост, която изпълваше душата ми, преди да зърна тези две момчета, се изпари окончателно; дълго стоях натъжен и непрестанно си мислех: „Има, значи, такава прекрасна страна, където хлябът се нарича сладкиш и е такова рядко лакомство, че може да породи братоубийствена война!”

превод: Кирил Кадийски


Представяне на книга – „Защо се провалят държавите” Дарон Ачемоглу, Джеймс Робинсън (2012)

Автор: Добрин Станев

Защо някои държави са богати, а други бедни? Защо някои държави успяват, а други се провалят. Много обяснения могат да бъдат дадени: географско положение, ресурси, култура, незнание. Авторите на тази книга не се съгласяват с нито едно от тези. Ногалес е малко градче, на Американско-мексиканската граница, разделено на две. Географското положение и културата е същата, но американският Ногалес е сравнително богат, а мексиканският – беден. Защо?  Според авторите успехът и провалът на общности, градове и държави се дължи на първо място на техните институции.

Ачемоглу принадлежи към икономическата школа, наречена нова институционална икономика. Тази школа изследва значението на институциите с оглед икономическото развитие. Какво са институциите? Според класическото определение на Дъглас Норт, един от основоположниците на тази школа „Институциите са правилата на играта в едно общество или по-формално казано, ограниченията, наложени от хората, които оформят човешките взаимодействия.” (Норт 2000:12). Институциите не обхващат само формалните закони в едно общество, но и неписаните правила според които то действа. Институциите създават стимулни структури и култивират определен вид поведение. За да успееш в системата, в която се намираш, трябва да следваш тези правила.

За да открият източниците на икономическия прогрес авторите разглеждат множество примери в световната история и групират институциите в две групи включващи (inclusive), извличащи (extractive).

Икономическите институции на свободния пазар създават богатство, но за да могат те да функционират първо на лице трябва да бъдат подходящите политически институции, които да гарантират, живота и свободата на индивида, както и неговата частна собственост. Трябва да съществуват надеждна съдебна система, която да отсъжда безпристрастно в споровете между стопанските деятели. Държавата трябва да осигурява на първо място сигурност и на второ място надеждни публични услуги там, където пазарът не би се справил. Трябва да съществуват демократични институции и разделение на властите, които да гарантират, че държавата няма да стане прекалено силна и да смаже индивида. Когато едно общество съумее да установи тези фактори може да се очаква, че просперитетът ще последва. Стопанските деятели трябва да имат сигурност и свобода. Да са сигурни, че тяхната печалба няма да бъде безпринципно отнемана: както от държавата така и от другите субекти. Свобода, за да могат да сключват такива сделки, които сметнат за добре без да вредят на другите. Държавата трябва да осигури равни условия за бизнеса, равенство пред закона. Институциите, които осигуряват всичко това, са наречени включващи институции.

Когато съществуват включващи институции хората са по-склонни да експериментират, да пробват нови неща, да бутат напред иновационната граница и да създават нови идеи, практики, продукти. Новите по-ефективни производствени практики и продукти, заменят старите в процес, който икономистът Йозеф Шумпетер нарича креативно разрушение. Икономическият растеж не може съществува без иновации. Единствено, ако живеят във включващи институции, хората ще са склонни да поемат риска на експериментаторството. От включващите институции печели цялото общество.

Извличащите институции не облагодетелстват обществото като цяло, а неговият малък, но силен политически елит. Империята на Конго, абсолютистка Франция, СССР всички те си приличат по това, че управляващите държат в подчинение своите поданици с целта да извличат облаги за себе си. Елитите в тези страни нямат никакъв интерес да променят практиките си. Те са настроени враждебно към всяка иновация както технологична, така и политическа, защото това би подронило неоспоримата им власт. Креативното разрушение не е свързано само с установяването на нови технологични продукти, но с нови обществени и политически взаимоотношения. Така всяка промяна се явява и заплаха за извличащите институции, а стабилността и непроменимостта – първо правило.

В по-голямата част от своята история, човечеството живее под извличащи институции. Робовладелската, феодалната, абсолютистката и тоталитарната система действат по сходни начини. Да вземем за пример средновековно Конго. Там е съществувал данък, който хората държат на господаря всеки пък, когато шапката му падне на земята. При тези институции, базирани на нечий произвол, хората нямат никакъв личен стимул да произвеждат повече и да забогатяват, защото знаят, че всеки момент може всичко да им бъде отнето.

Включващите институции изглеждат като историческо изключение на фона на векове потисничество. Как въобще се успели да се установят такива институции? Как така Англия след Славната революция от 1688 г. приема демократичното управление и ограничава държавната власт Отговорът на тези въпроси трябва да се търсят в историята. За институционалните икономисти историята е от голямо значение. Политическите решения и приетите институции днес имат последици дълго след това. И обратно – сегашното положение на дадено общество може да се обясни с приетите институции назад в историята. Това явление се нарича „зависимост от миналото”(path dependence). Веднъж избрали своя институционален път държавите имат склонност да го следват: бил той правилен или грешен. Това поражда самозадвижващи се порочни кръгове: Лоша ти е държавата, защото институциите са ти слаби. Не можеш да промениш институциите, защото нямаш интерес да го правиш. От друга страна, ако държавите изберат правилна институционална подредба, могат да ги чакат благодетелни възходящи спирали, в които просперитетът и демокрацията взаимно се подкрепят.

В историята няма нищо неизбежно и просперитетът по никакъв начин е гарантиран. Съществуват обаче някои важни исторически моменти на избор, чието значение може да се оцени векове след това.

Да вземем за пример ситуацията в Европа през XIV век. Тогава на континента върлува страшна чума, която убива половината от населението. Най-потърпевши са най-уязвими са селяните, закрепостени към феодалните имения. Благородниците могат да се спасят като бягат на други места. Джовани Бокачо в „Декамерон” описва тази ситуация. След като чумата премине лордовете са изправени пред недостиг на работна ръка. Оцелелите селяни, стават относително по-ценни за лордовете. Селяните са в по-силна преговорна позиция и започват да предявяват претенции към господарите си за по-високи заплати. Как европейските държави отговарят на тези претенции? Обикновено със сила и репресии над селяните. Селското въстание в Англия от 1381 г. е потушено и все пак лордовете разбират, че е от техен интерес увеличат правата и заплащането на селяните, защото просто няма кой друг да им работи. Бавно отношенията между селяни и лордове започват да се извършват според пазарните правила, което пък води и до постепенното отмиране на крепостничеството. Точно когато на запад крепостничеството започва да запада в Централна и Източна Европа то се установява в процес, наречен второто крепостничество. В началото на XVI век шлахтата в Полша, помешчиците в Русия и благородниците на Унгария решават въпроса със селското население, чрез затвърждаване на статуквото. Те завладяват нови територии и тяхното население в обширните равнини на източна Европа и укрепват още повече властта си над селското население. Крепостничеството е отменено в Австро-унгария от император Йосиф II през 1781 г. Русия пък отменя крепостничеството едва през 1861 г.

Дори в най-напредналата държава на ранната модерност – Англия промените не се случват бързо, дори напротив. Утвърждаването на включващите институции отнема векове и е плод на дълга политическа борба за отстояването им. Началото може би е поставено с приемането на Magna Carta Libertatum през 1215 г. Този документ ограничава короната и дава повече власт на аристокрацията, въвеждайки правилото no taxation without representation. Освен това ограничава произвола на държавата, давайки право на съдебен процес на всеки свободен човек. Династията Стюарт се опитва да въведе абсолютизма в Англия, което довежда и до гражданската война 1642 – 1651 г. между крал Чарлз и силите на парламента, водени от Оливър Кромуел. Парламентът печели, но това не донася повече свобода на англичаните, тъй като Кромуел управлява като абсолютистки монарх. След неговата смърт Стюартите са възстановени на власт, но за кратко. Техните опити за въвеждане на абсолютизма карат парламента да покани нидерландския благородник Уилиям Орански да заеме престола. През 1688 г. Уилям Орански е коронясан за крал на Англия, но само след като приеме условието да не ограничава прерогативите на парламента. От този момента нататък короната става подвластна на представителния орган – парламента. Този епизод, останал в историята като Славната революция, създава нужните политически институции, които отваря пътя на Англия за бързо икономическо развитие през следващите няколко века. Демократичното развитие на Англия не се изчерпва до Славната революция. Страната продължава да променя и усъвършенства политическото си устройство, да разширява избирателното право и да изгражда включващите институции.

Примерът на Англия ни показва, че институциите се развиват бавно и в следствие на тежки политически борби и балансиране на интереси.

Включващите институции създават по-добри условия за растеж, но растежът е възможен и при извличащи институции. Този растеж обаче не е устойчив и се случва по-скоро въпреки извличащите институции, отколкото благодарение на тях. Нека да вземем пример СССР. През 1928 г. Сталин нарежда първия петилетен план, който цели засилена и ускорена индустриализация на СССР. Още преди октомврийската революция от 1917 г. Русия е сред най-изостаналите европейски държави. Сталин решава, че страната трябва да догони запада за рекордно кратко време. За целта трябва да се изгради тежко машиностроене и добивна промишленост почти от нищото. Как да стане това? Сталин решава да изземе ресурсите земеделските ресурси на селото и да ги вложи във фабрики. Земята е колективизирана, а селската продукция от Украйна отива за новите индустриални центрове или за износ. Селяните са изпратени да строят новите индустриални комплекси. На останалите земеделци не е дадено дори толкова, че да покрият минималните си потребности за живот. Шест милиона умират от гладна смърт. Сталин успява да индустриализира СССР и през 30-те да постигне икономически резултати, които впечатляват западните държави, които по това време са обхванати от трудностите на Голямата депресия. Репресиите остават скрити за тях. Това, което СССР не успява да направи е да гарантира, че развитието ще продължи. До голяма степен развитието на СССР се дължи на внедряване на вече съществуващи технологии и изграждането на нови мощности (екстензивно развитие). През 70-те години СССР достига границите на този тип развитие, след което икономиката на страната започва да стагнира. Извличащите институции не създават стимули на хората за иновации, за креативно разрушение. По две причини: От една страна хората не са склонни да измислят нови неща, защото няма да спечелят нищо от това. От друга страна самият тоталитарен режим е настроен срещу иновациите, в които виждат заплаха за тяхната власт. Единствени области, в които СССР създава иновации са военната промишленост и космонавтиката, което е продиктувано от съревнованието за оцеляване по време на Студената война.

Страхът от креативното разрушение е в основата на съпротивата към иновацията. Историята на Уилям Лий е чудесна илюстрация за това. Нека отново се върнем В Англия, този път по времето на кралица Елизабет I. По това време Англия все още не е изградила включващите институции в достатъчна степен. Кралицата е заповядала всички поданици в кралството да носят плетени шапки. Уилям Лий вижда, че плетенето на две куки е отчайващо бавно и се заема да измисли начин за подобряване на процеса. Той измисля машина, която е много по-ефективна от ръчния труд. Ентусиазиран от своето откритие той иска среща с кралицата, за да получи патент. За нещастие на Лий времето на тази идея още не е дошло. Кралицата отпраща изобретателя с думите: „На висока се стремите, господин Лий. Помислете обаче за последствията от вашето изобретение за моите бедни поданици. То ще ги съсипе като им отнеме работата и ще ги превърне в просяци.”

Кралицата има право. Новите изобретения премахват старите дейности. Това е същината на креативното разрушение на капитализма. По време на индустриалната революция страхът от прогреса отново излиза на преден план. През 1811 г. група работници в Нотингам разбиват автоматизираните тъкачни станове, защото се притесняват, че модерните машини ще ги изместят и те ще останат без препитание. Този епизод става известен като бунтът на лудитите (последователи на Нед Луд). Историята показва, че страхът от технологичната безработица (безработицата, свързана с внедряването но нови технологии) не е оправдан. Новите технологии могат да закрият цели отрасли, но за сметка на това създават други и така заетостта в един сектор компенсира безработицата в друг.

Да обобщим. Защо държавите се провалят? Най-често това се дължи на извличащите институции. От извличащите институции губи обществото като цяло, но печели малката група, държаща властта. Елитите в страни като Зимбабве, Колумбия, Узбекистан и Северна Корея са силно заинтересовани от поддържането на тези извличащи институции, защото те им носят огромни печалби за сметка на обикновените хора.

Какво може да се направи? Историята е важна, но не е неизбежна. Зависимостта от миналото създава предпоставки една институционализирана практика, без значение добра или лоша, да се запази дълго време. В историята обаче съществуват критични моменти, които разклащат обичайните практики, които дадено общество следва. Големи събития като кризи, революции, войни дават повод на държавите да преориентират политическите си устройства. Други събития са по-неуловими като, атлантическата търговия, индустриалната революция и тн., но и те създават предпоставки за нови политически конфигурации.

Критика на книгата

Според Джефри Сакс авторите представят доста опростена картина за историята: Добрите политическите и икономически институции ще се подкрепят взаимно и растежът е осигурен. Сакс дава примери с Прусия в началото на XIX век, Япония по времето на Мейджи и Южна Корея след корейската война, които ни представят случаи за важни икономически реформи и растеж в авторитарни държави. Въпреки че Южна Корея днес е демократична държава с напреднала пазарна икономика, самата пазарна икономика се развива по времето на диктатора Парк Чун-хи. Днес дори авторитарен Китай се опитва да подкрепя иновациите на своята територия и не се задоволява единствено с копирането на западни технологии.

Сакс се съгласява, че индустриалната революция е започнала във Великобритания, както Ачемоглу и Робинсън я описват. След това технологията се разпростира на юг и изток и дори авторитарни режими я приемат, защото конкуренцията между държавите не им дава избор. За да бъде една държава силна военно и икономически конкурентоспособна, тя не може да си позволи да не приеме новите технологии, без значение какъв е режимът в държавата. За Сакс географията е важна. Извън Европа индустриалната революция стига по-бързо до държави с благоприятно или стратегическо местоположение, както и с богати залежи от полезни изкопаеми.

Главната критика на Сакс е в редукционизма на теорията на Ачемоглу и Робинсън. Въпреки че Сакс се съгласява с важността на институциите, той не ги превръща в единственият значим фактор: културата, географията също са от значение. Светът е по-сложен, отколкото изглежда.

Библиография:

Acemoglu, Daron, Robinson, James. 2012. Why Nations Fail? The origins of power prosperity and property. New York: Crown publishers.

Норт, Дъглас. 2000. Институции, институционална промяна икономически резултати. София: Лик.

Sachs, Jeffrey. 2012. ‘Government, Geography, and Growth The True Drivers of Economic Development’ Foreign Affairs. 10.2012 http://www.foreignaffairs.com/articles/138016/jeffrey-d-sachs/government-geography-and-growth?page=show


Представяне на книга – „Европейската икономика след 1945” Бари Айхенгрийн

https://i2.wp.com/press.princeton.edu/images/k8253.gif

текст – Добрин Станев

Икономическата криза упорито се е настанила в Европейския континент и като че ли няма намерение скоро да го остави. Дългова криза в Грация, жилищен балон в Ирландия, масова безработица в Испания, почти дереалирала държава на благоденствието в Италия. Всички тези различни проблеми в европейските страни карат човек да си зададе следния въпрос: Какъв е проблемът на европейската икономика?

За да си отговорим на този въпрос е добре да се запознаем със стопанската история на Европа след Втората световна война. Книгата на Бари Айхенргийн „Европейската икономика след 1945, координиран капитализъм и отвъд” е чудесен пътеводител в това нелеко начинание. Основният въпрос на който книгата изследва е кои са източниците на европейското икономическо развитие след войната и как те се променят във времето. Във възможно най-опростен вид два са основните двигатели на икономически ръст – до средата на 70-те, това е т. нар. екстензивно развитие, докато след това идва епохата на интензивното развитие. Проблемът на европейските страни е, че институциите, пригодни за екстензивно развитие не са подходящи за интензивното развитие. След малко ще обясня какво си крие зад тези термини.

Нека първо да направя кратко представяне на автора. Професор Айхенгрийн преподава икономическа история в Университета Бъркли в Калифорния. Той е един от най-добрите познавачи на Голямата депресия. Неговата влиятелна книга Golden Fetters: The Gold Standard and the Great Depression (1992) изследва пагубното действие на златния стандарт за възстановяването на държавите от последиците на Голямата депресия. Аргументът на Айхенгрийн е, че колкото по-бързо дадена държава се отказва от златния стандарт, толкова по-бързо излиза от рецесията. В тази книга Айхенгрийн се присъединява към позицията на Милтън Фридмън, в обвиненията срещу Федералния резерв на САЩ, чиято неправилна парична политика в посока на дефлация утежнява излизането от кризата.

„Европейската икономика след 1945” търси отговор на въпроса: Кое кара европейската икономика да расте след Втората световна война. За европейците веднага след войната приоритет е бързото възстановяване на икономиката от разрухата на военните действия. До голяма степен Европа се съвзема бързо икономически от военните разрушения. Една от причините е, че самите разрушения от бомбардировките удрят по-скоро жилищните, отколкото промишлените центрове. Според плана Маршъл САЩ дават необходимите кредити на западно европейските държави за да извършат инвестиции и да изхранят населенията си в тежките години след войната. От друга страна държавите на континента решават да си сътрудничат създавайки първите интеграционни общности

Периодът 1945 – 1975 г. са златните години за икономическото развитие на Европа. Никога в историята си не е имал такъв период на почти непрекъснат икономически ръст. Няколко фактора са в основата му. На първо място това е така нареченото екстензивно развитие на индустриални мощности. Европа, както на запад така и на изток строи нови фабрики за промишлени стоки. Производителността на западна Европа е доста далече от тази на технологичния лидер САЩ и в този период западно европейците прилагат догонващо развитие, което се изразява във внедряване на вече изпитани практики или казано по-просто – копиране технологии, измислени между войните, но ненамерили досега приложение заради военните действия.

Европа се справя много успешно в този следвоенен период на възстановяване благодарение на институциите си, които събират държавното планиране и частната инициатива, солидаризма и индивидуалната печалба, неокорпоратизмът (сътрудничество между държава, бизнес и работници) в името на общото благо. В Западна Европа цари поствоенния консенсус, който обединява частната предприемчивост и държавния дирижизъм в една смесена икономика, която е както социална, така и пазарна. Бурната индустриализация минава чрез най-малкото организационните сили на държавата.

През 70-те обаче светът за променя. Световната икономика на два пъти попада в големи рецесии, а кейнсианските макроикономически предписания остават безсилни пред петролните шокове, които предизвикват рядкото кризисно явление – стагфлация (комбинация от висока инфлация и безработица). Според Кейнс икономическата рецесия, а оттам и безработицата може да бъде преборена с повече правителствени проекти, които да повишат съвкупното търсене и оттам да съживят цялата икономика. По-високото публично харчене ще предизвика по-висока инфлация, но нали хората ще имат работа все пак, а това е най-важното. Таза зависимост между безработица и инфлация е формално изведен в кривата на Филипс. През 70-те тази теория остава оборена от тежката реалност.

От перспективата на икономически историк проф. Айхенгрийн посочва факторите, които са нужни на икономиката, за да расте след средата на 70-те. Те могат да бъдат обобщени с термина интензивно развитие. Интензивното развитие означава не строенето на нови фабрики (към този момент индустриализацията в света започва да стига фазата на насищане), а тяхното вътрешно технологично  пренастройване така че да са по-ефективни. На първо място интензивното развитие е свързано с технологичния прогрес – измисляне на нови технологии, мениджърски практики, развитие на третичния сектор за сметка на промишлеността, минаване към икономика на информационните и телекомуникационни технологии, където лидерството се държи от САЩ.

Европа се затруднява с този преход. Големият проблем на Европа е институционален. Институциите, които помагат за екстензивното развитие – голяма дирижистка държава се явяват пречка пред интензивното развитие, което разчита на нововъведения отдолу. Проблемът е дори още по-изострен в тоталитарните режими на Източна Европа, които напълно губят битката за бъдещето – битката за иновациите.

Днес до голяма степен държавата на благоденствието, солидаристичните ценности, подкрепяни, както от християндемократическите така и от социалдемократическите партии след Втората световна война вече не толкова икономически ръст, колкото загуба на конкурентоспособност. Силно регулираните европейски трудовоправни отношения, изковани след Втората световна война в преговори между силни профсъюзи, силна държава и относително по-слаб бизнес, правят уволнението на стари и наемането на нови работници трудно, като по този начин увеличават безработицата.

Достойнство на книгата на проф. Айхенгрийн са многобройните конкретни исторически примери, които привежда, за да обясни тези процеси. Разбира се проф. Айхенгрийн навлиза в по-голяма дълбочина и представя проблемите и от други перспективи, които обаче няма как да посоча в това кратко представяне.

Наред с книгата The Future of Europe: Reform or Decline (2006) от Alberto Alesina и  Francesco Giavazzi. аз силно препоръчвам книгата на проф. Айхенгрийн, на всеки, който се интересува от проблемите на европейската икономика.

Библиография:

Alesina, A & Giavazzi, F The Future of Europe: Reform or Decline. 2006. MIT Press.

Eichengreen, Barry. The European economy since 1945, Coordinated capitalism and beyond, 2007. New Jersey: Princeton University Press.

———————–  Golden Fetters: The Gold Standard and the Great Depression, 1919-1939. 1992. Oxford University Press.


Сравнителен федерализъм: САЩ и ЕС. Идея за бъдещето на интеграцията

 

Автор: Добрин Станев

Федерализмът е дума, която носи много значения, включително и емоционални конотации. Във Великобритания това e просто думата „F”, която е толкова страшна, че не бива да се назовава. За германците федерализмът е национална гордост. Ако провеждате в дебати за европейската интеграция с британец и германец на тема федерализъм ще видите как двете страни интерпретират понятието по диаметрално противоположен начин. Първото нещо, за което британецът, се сеща като чуе за федерализма е загуба на национален суверенитет и централизация на властта. За германецът е точно обратното. Федерализмът е политическото решение, което предотвратява концентрацията на власт на централно ниво. Възможно ли е и двамата да се прави? За да разберем това нека започнем отначало с основния въпрос: Какво е федерализмът? За да разберем какво представлява федерализмът ще направя едно сравнително изследване на американския и европейския случай. Целта на това сравнение е да откроя тези  качества на федералния модел, които могат да се приложат в бъдещето развитие на ЕС като отговор на идейната парализата, в която е изпаднал съюзът. Днес съюзът има нужда от повече интеграция главно във финансовата си система, за да компенсира дефицитите на институционалното й устройство и федерализмът ни дава някои важни предписания.

Теоретично погледнато федерацията е формата на държавно устройство, по която Европейският съюз и Съединените американски щати си приличат. Веднага е наложително да се направят следните важни уточнения. Терминът държавно устройство е неточен в контекста на Европейския съюз, тъй като ЕС не е (някои анализатори биха казали: „все още не е”) държава в пълнокръвния смисъл на думата. От друга страна ЕС не е и класическа междуправителствена организация, в която решенията могат единствено да бъдат взети с единодушното съгласие на участващите страни. И все пак управлението на това sui generisполитическо формирование се доближава най-вече и все повече до федеративния модел. Според Бъргис (2006: 236) Европейският съюз е случай на федерализъм без федерация. Даниел Елазар смята, че в края на XX век се намираме по средата на парадигмална промяна от свят на държавите, моделирани според идеала на националните държави от началото на модерната епоха през XVII век, към свят, характеризиращ се с намален държавен суверенитет и увеличени междудържавни връзки от конституционализиран федерален характер (Elazar 1995: 5). Сложността на изследването на федерализма в ЕС се увеличава от многозначността на термина в контекста на теорията на Европейската интеграция. По този начин федерализмът се явява едновременно, както самостоятелна теория за разбирането на интеграционните процеси така и политическо предписание за крайната цел на европейското обединение. Изследователят е нужно внимателно да открои кое значение на думата използва в конкретния случай.

Имайки предвид направените забележки, ще започна моето изследване с анализ на американския случай, тъй като САЩ представляват по-отчетлива отправна точка, защото са класически пример за държава с федеративна форма на териториално устройство. Освен това САЩ е една от най-старите модерни демокрации в света, която силно залага на истинското разделение на властите, реализирано по идеите на Джеймс Медисън в техния взаимен контрол и балансиране, а федерацията представлява модел на разпределение на власт. Разделението на властта може да бъде хоризонтално: законодателна, изпълнителна, съдебна, но може да бъде и вертикално: местна и централна.

На първо време трябва да се разясни  основното понятие на това есе. Ще започна с отговор на въпроса: „Какво е федерация?” и на базата на изградения идеален тип ще очертая спецификите на модела за федерация на САЩ, за да мога след това да изградя съответен модел на ЕС спрямо американския случай и да направя сравнителен политологически анализ между двата типа. В края на изследването ще посоча важни прилики и разлики между двата модела.

Моята теза е, че федерализмът като форма на политическо устройство разделящ суверенитета между местното и централното ниво на управление, както в САЩ, така и в ЕС,  предполага един постоянен вътрешен конфликт между съставящите го две нива на власт: местно и централно, който генерира и постоянна вътрешна промяна.

Федерализъм и федерация

В корена на думата федерализъм стои латинската дума foedus, която означава съгласие, пакт, съюз. Федерализмът може да се определи като политическо устройство на няколко нива, при което властта и суверенитетът конституционно се разпределят между централните органи на управление и регионалните политически единици (щати, провинции, лендери, кантони и т.н). Най-кратко федерализмът може да се определи като „самоуправление плюс споделено управление” (Elazar 1987: 12).

Федерация е политическа система, която изпълнява критериите на федерализма. Според Кинг федерацията е „институционално устройство под формата на суверенна държава, която се различава от другите суверенни държави единствено по факта, че централното правителство включва съставните териториални единици в процеса на вземане на решения на базата конституционно определена основа” (King 1982: 77). Федерациите се различават от унитарните държави по това, че при федерациите суверенитетът е споделен между централното правителство и местните органи на властта, докато при унитарните държави, цялата власт се държи в центъра и бива делегирана на местни и областни администрации по усмотрение на централната власт. От това следва, че федерациите като цяло дават по-силен политически глас на местното ниво отколкото унитарните държави.

Конфедерация представлява по-хлабаво обединение, в което съставящите единици имат повече правомощия отколкото централната власт. Всяка федерация работи на принципа на поделяне на суверенитет на няколко нива на власт. Асиметрична федерация е тази, в която някои щати получават повече автономия от останалите. Пример това явление е Канада, в която френско говорящата провинция Квебек успява de facto да си извоюва допълнителни правомощия особено в езиковата и културната сфера, различни от тези в останалите провинции, които пък са предимно англоговорящи.

В САЩ двете нива на власт са щатско и федерално. Правомощията на отделните нива са конституционно разграничени и нито едно от нивата не може да премахне другото (Harrop 2007: 282). Обикновено на централно (федерално) ниво се решават „висшите политики” като отбрана и сигурност и външни отношения, както и паричната политика на страната, докато въпросите от вътрешно естество са оставени предимно на местно ниво. Такива въпроси са: образование, социална политика, правоприлагане.

От изключителна важност за успешното функциониране на федералната държава е въпросът за разпределението на правомощията между централното и регионалното ниво. Обикновено федерациите следват принципа на субсидиарност, за да решат този въпрос. Според принципа на субсидиарност един проблем трябва да се решава на възможно най-ниско ниво. По-високото ниво на власт може да се заема с даден проблем само, ако по-ниското ниво не може адекватно да се справи с него. Принципът на субсидиарност, заимстван от за първи път от организацията на католическата църква намира приложение във всички федеративни структури. Той е основополагащ и при разпределянето на правомощията между държавите-членки и общностните институции в рамките на ЕС. В европейски контекст субсидиарността предполага, че  един проблем трябва първо да се реши на национално ниво и само ако това не е възможно се възлага на наднационалното (общностно) ниво. Така държавите, формиращи съюза, се предпазват от прекалената експанзия на централната наднационална  власт, която  намира своето най-пълно олицетворение в Европейската комисия.

В почти всички федерации в света съставящите ги единици (за краткост ще използвам щати като синоним) са представени на отделно и специално място в парламента на държавата, която съставят. Обикновено федерациите имат двукамарни парламенти, като горната камара е запазена за представителство на щатите.

Федерацията е предпочитана форма за устройство на големите държави, както по територия, така и по население. За пример могат да бъдат посочени: САЩ, Канада, Австралия, Индия, Русия, Германия. Федерализмът също е възприет от много латински и южноамерикански държави, които в зараждането си следват модела на САЩ. Такива са Мексико, Бразилия, Аржентина и Венецуела.

В следващата таблица са посочени някои силни и слаби страни на федерализма.

Федерализъм: силни и слаби страни

Силни страни Слаби страни
Практично решение за големи държави Ефективността може да е по-слаба в области, свързани със сигурността
Допълнителни проверка и баланс (checks and balances) Вземането на решения е по-бавно и тромаво
Дава признание на различието Може да задълбочи различието между провинциите
Намалява натовареността на централната власт На централната власт й е по-трудно да предприема национални инициативи
Създава конкуренция между провинциите и възможност гражданите да пътуват между тях. Различно третиране на гражданите в зависимост от това къде живеят
Предоставя възможности за експерименти с политики Неясна отчетност спрямо публичността
Позволява на малките единици да си сътрудничат в постигането на икономически и военни предимства от мащаба Може да се случи мнозинството в дадена провинция да експлоатира малцинството.
Правителството е по-близо до гражданите Ако представителството се базира на провинции, може да се наруши принципът един човек един глас.

Таблицата е от  Harrop & Hague (2007: 291).

Федерализмът в САЩ

Исторически американската федерация възниква с борбата за независимост от британската корона. По това време не е самоочевидно, че тринадесетте отделни американски колонии трябва образуват единна обща държава. По тази причина трима автори: Джеймс Медисън, Александър Хамилтън и Джон Джей, обединени под псевдонима „Публиус” издават в Ню Йорк „Федералиста” – серия от 85 статии в периода 1787 – 1788 г., в които красноречиво агитират за федералистко политическо развитие на младата американска държава. Военната борба обвързва щатите с обща кауза и дава смисъл на колониите да действат заедно срещу британското управление. Необходимостта от общи усилия е синтезирана най-ясно от американския държавник Бенджамин Франклин: „Или ще борим заедно или ще паднем поотделно” (в Harrop 2007: 285). Не могат да бъдат подценени и икономическите ползи от една голяма федерация, която да представлява и голям общ пазар, в който отсъстват митнически бариери между отделните щати. Така стоките могат да пътуват безпрепятствено увеличавайки мащаба на търговията, а оттам и благосъстоянието на населението. Това обаче, от което се страхуват отделните щати е отдаването на прекалено голяма власт на федералното правителство, което пък означава загуба на свободи. Затова първото устройство на щатите по време на революцията срещу британската корона е конфедеративно 1777-1781 г. Тази система обаче не се оказва успешна, заради твърде слабата централна власт в условия на въоръжена съпротива. По време на въоръжена борба е необходима силна централна власт, за да може държавата да се консолидира, както военно, така и външнополитически и по този начин да устои на неприятелския натиск.

Революцията приключва с извоюването на независимостта на 13-те колонии. В следвоенните условия въпросът за разделението на правомощията обаче остава. Именно за да решат проблема с противопоставянето на управлението между централно и щатско ниво американските федералисти и „отци основатели” на американската република по времето на конвента във Филаделфия от 1787 г. ясно очертават правомощията на федералните и щатските правителства, които ще залегнат в бъдещата конституция на страната.

В член първи на конституцията на САЩ е записано, че законодателната власт се държи от Конгреса. Конгресът е разделен на две камари. Долната камара представлява Камарата на представителите, а горната камара е Сенатът. Всеки щат, независимо от големината на своята територия, население или икономически потенциал е представен от двама сенатори. Това е направено, за да се подчертае равенството във федерацията. Само сенатори и представители имат право на законодателна инициатива. За да влезе един законопроект в сила, той първо е разглеждан от съответните комисии в двете камари. След като е обсъден и одобрен в комисиите, законопроектът преминава към обсъждане в пленарни заседания и трябва да бъде одобрен от двете камари на Конгреса. Одобрението става с мнозинство от три пети в камарата на представителите и обикновено мнозинство в Сената. След като се разгледа от едната камара, законопроектът се разглежда от другата. Другата камара може да реши да внесе поправки в законопроекта. Ако това стане, законопроектът се предава на помирителен комитет, в който участват представители на двете камари. Помирителният комитет цели да изглади различията между камарите. Ако това стане, законопроектът се връща за прегласуване в двете камари. Ако двете камари одобрят законопроекта, той се изпраща на Президента за промулгация. Президентът има право на вето, което може да бъде преодоляно от Конгреса с квалифицирано мнозинство от две трети.

В правомощията на федералната власт са: паричната политика, създаването и поддържането на армия и флот, обявяването на война, регулиране на вътрешната търговия, както и търговската политика спрямо другите държави. На щатско ниво се регулират въпросите от компетенцията на местното управление, здравеопазването и безопасността, правоприлагането, организирането на избори и други политики, които попадат под десетата поправка. Според десетата поправка на конституцията от 1791 г. „властта, която не се делегира на Съединените щати с настоящата Конституция, но и не се отрича на щатите, се запазва съответно за щатите или за народа.” Съществуват и области, в които федералното и щатското ниво си поделят компетентност. Такива са данъчното облагане, изграждането на инфраструктурни проекти, съдебните процеси, провеждането на социална политика. Невинаги обаче линията на разделение на компетентността е ясна и понякога се налага решение на Върховния съд до определи границите им.

Историята на американския федерализъм не е безпроблемна и гладка. Тя е белязана от множество битки стремежи на различните нива на власт да преместят разделителната линия на правомощията в своя полза. Ранните години на американската демокрация са маркирани от противопоставянето между това дали да има повече или по-малко власт в централното правителство. Това е първият политически кливидж, разделящ двете основни партии по това време. От едната страна застават федералистите на Хамилтън, които претендират за повече централизъм като условие за по-голяма сила и просперитет на държавата. Срещу тях се изправя Демократическо-републиканската партия, която се страхува от нарастването на федералното правителство и вижда в него заплаха за свободата на отделните щати. Под една или друга форма противоборството за повече или по-малко централизъм остава в американската политика дори до днес.

Първоначалната идея на американската федерация е правомощията на щатите и федералното правителство да са изцяло отделни. Двете нива на администрация да работят като две отделни машини, свързани единствено с идеята за общото благо на страната. Този дуалистичен федерализъм обаче е недостижима цел и страната постепенно минава към кооперативен федерализъм, типичен за Европейските държави, в който двете нива си взаимодействат много по-тясно. Неминуемо е да се постигне някаква степен на координация между федералната и щатската власт. Нуждата от координация възниква от това, че щатите на са своеобразни „острови”, разделени един от друг с океан на независимост, а съединени единици, между които протича силно взаимодействие в рамките на една сложна държавна система от институции. Например строежът на пътища и магистрали в един щат трябва бъде синхронизиран с подобни инфраструктурни проекти в друг щат. При липса на координация между щатите съществува голяма вероятност много магистрали да  опират в нищото. Друг пример е правоприлагането. Преследването на престъпници, извършили престъпление в един щат трябва да може да се извършва и на територията на другите щати. Освен това данъчните постъпления, които центърът получава от доходните данъци, биват в известна степен преразпределяни между различните щати. Тази промяна в САЩ се осъществява най-отчетливо по време на администрацията на демократическия президент Франклин Делано Рузвелт и неговата политика на „нов курс”, която цели да извади страната от Голямата депресия през 30-те чрез мащабни инфраструктурни проекти.

От друга страна неоконсерваторът републиканец Роналд Рейгън желае да провежда политика за намаляване на влиянието на държавата. В това число той се обявява в подкрепа на идеята за федерализъм, разбирана като по-малко държава или централизъм. По-специално Рейгън иска да освободи централната власт от скъпи социални политики и програми и да отдаде повече правомощия на отделните щати сами да администрират съответните програми. Рейгън обаче не съчетава отдаването на повече правомощия на щатите с отдаване на допълнителни бюджетни средства за провеждането на тези политики. В резултат на това на щатите им се налага наново да изграждат администрации и да събират собствени средства за много социални програми.

Александър Хамилтън и дълговата криза на САЩ след войната за независимост

Дълговите и финансовите въпроси са от централно значение за развитието на федерациите. В този ред на мисли си струва да разгледаме казуса с първата дългова криза, в която изпада американската държава, непосредствено след войната за независимост и начина, по който е разрешена. Много паралелни явления могат да бъдат отчетени сравнявайки я с дълговата криза, която днес обхваща ЕС (Geewax 2011).

В зората на утвърждаването на САЩ като държава с федеративно устройство Александър Хамилтън – първият финансов министър на Съединените щати (1789-95) успява да прокара в Конгреса доста спорни за времето си решения във връзка с финансовата консолидация на младата република, които определят бъдещето засилване на федеративния елемент. Хамилтън поема финансите на страната в епоха на крайна нестабилност. Страната е в състояние на фактически фалит от 3 години. От 1786 до 1789 г. САЩ не плащат задълженията си към външните  кредитори – главно френското правителство и холандски финансови институции. Дълговете на току-що излязлата войната за независимост държавна са колосални за тогавашните стандарти, но това, което е по-лошо, е че дълговете са непосилни за обслужване. Конгресът дължи на кредиторите си 54 милиона долара, докато отделните щати дължат допълнителни 25 милиона. Доверието от страна на външните кредитори, че САЩ може да изплаща външния си дълг е изчезнало. Нужни са решителни мерки за справянето с първата финансовата криза на републиката.

Предложението, с което Хамилтън излиза, е да са възстанови доверието в американската държава като платежоспособна страна, като се въведат смели институционални реформи. Предизвикателството е голямо, защото реформите граничат с недопустимото, така както е записано в Американската конституция. Хамилтън предлага федералното правителство да поеме повече правомощия и да изземе дълга на отделните щати. Това води до фискална централизация на държавата и меко преразпределение на дълговете на различните щати между всички. Конгресът ще може да увеличи данъците на всички, с които да събере достатъчно средства, за да покрие плащанията си по дълга. Естествената реакция е, че щатите с по-ниски нива на дълг (в САЩ по това време това с южните щати) ще възнегодуват срещу тази мярка, докато по-големите длъжници (тогава предимно на север) ще я подкрепят. Другата спорна идея на Хамилтън е създаването н Банка на Съединените щати, която да действа като типична централна банка и последна инстанция за финансиране на търговските банки в страната, както и да финансира федералното правителство в случай на необходимост.

Освен икономическите последици от централизирането на дълга, инициативата има и значителни политически импликации. Различните щати стават по-свързани едни с други и по-специално стават по-свързани с централната власт. Това, което обединява предложенията на Хамилтън е желанието за установяване на по-голям централизъм в управлението на държавата, който да помогне на нейното икономическо и политическо развитие.

Планът на Хамилтън се увенчава с успех. САЩ успяват да стабилизират публичните си финанси и възвръщат доверието на кредиторите си, които от своя страна свалят лихвите по заемите, които отпускат на правителството – сигурен знак пазарен знак за доверие в политически план.

Днес Европа изпитва дългови проблеми, които съдържат много паралели с  първите години на Американската държава. Европейският юг, подобно на американския север от края на XVIII век изпитва затруднения по обслужването на дълга си, докато европейския север се справя значително по-успешно с неговото управление. Може би решението на европейската дългова криза може да намери историческия аналог с политиката на централизъм, провеждана от Александър Хамилтън.

Едно решение в хамилтънски стил на дълговите проблеми в ЕС би било установяването на по-силен европейски финансов централизъм – общо министерство на финансите или икономическо правителство. Системата би работила приблизително по следния начин. Държавите със стабилни публични финанси водени от най-мощната икономика Германия се съгласяват на въвеждането на общоевропейски държавни облигации. По този начин Германия ще поеме върху плещите си голяма част от дълговете на закъсалите страни от периферията на еврозоната. В замяна обаче ще бъдат въведени нови правила и механизми за общ европейски бюджетен надзор. Зад този термин ще се крие правото на Германия да налага вето върху националните бюджети на страните от еврозоната в случай, че бюджетите им набъбнат до неустойчиви равнища.

Европейският съюз

Както беше споменато в началото, в контекста на европейското обединение федерализмът има най-малкото двуяк смисъл. Това е теория на и същевременно стратегия за европейската интеграция, която поставя на първо място изграждането на единна европейска държава или Съединени европейски щати.

Към настоящия момент Европейският съюз представлява обединение на 27  държави, като в края на 2011 г. 28-ма държава (Хърватска) получи одобрение за бъдещо присъединяване. От институционална гледна точка съюзът е нещо повече от международна организация, но нещо по-малко от държава. Тъй като ЕС съчетава качества, както на международна организация, така и на държава, можем да кажем, че той е sui generisполитическо образувание. ЕС не е държава, защото има много малко от правомощията на суверенна държава и не може да провежда самостоятелно нито една от висшите политики (външни отношения и отбрана). Ако приемем определението на социолога Макс Вебер, че държавата означава легитимен монопол върху използването на сила, то ЕС не отговаря на това условие. Другата важна характеристика на държавата е, че тя може да налага данъци на своите граждани. ЕС няма такива правомощия. Освен това институционалната структура на ЕС е много по-различна от тази на държавите. В ЕС например не е установено класическото разделение на властите, така както е според идеите на Монтескьо и Медисън, поради спецификата на самия устройствен модел на съюза.

От друга страна ЕС е постигнал много високи нива на икономическа интеграция, чиито най-отчетливи показатели представляват изграждането на единен пазар между държавите-членки, както и въвеждането на обща парична единица за държавите от еврозоната. Всички тези инициативи са свързани с отдаването на голяма доза национален суверенитет в полза на наднационалните институции на съюза, в които са вземат общи решения валидни за всички страни-членки.

В този ред на мисли ЕС  не е и класическа международна организация. Основната разлика между класическите междуправителствени организации и ЕС е, че при междуправителствените организации решенията се вземат с единодушие, докато в ЕС, който разполага с наднационални институции (Европейската комисия е най-красноречивият пример за такава институция, но също и Европейският парламент и Съдът), много решения с вземат с квалифицирано мнозинство. Зад тази на пръв поглед техническа формалност се крие огромната разлика в значението, което националният суверенитет носи, в различните модели. При организациите отделната държава може сама да блокира всяко решение чрез силата на националното вето. В ЕС решение може да се вземе дори въпреки суверенната воля на някоя държава по дадения въпрос и вето не може да бъде наложено едностранно от една държава в широк кръг от политики, в които съюзът разполага с изключителна компетентност.

Следващият въпрос е как е възможно това? Как и защо суверенните държави се съгласяват да отдадат от суверенитета си на наднационалните институции на ЕС, в които решенията могат да се вземат дори срещу волята им?

В крайна сметка може да се смята, че решенията не са вземат въпреки волята на държавите, защото именно тези суверенни държави са се съгласили да отдадат част от своя суверенитет в някои области главно свързани с общия пазар и паричната политика (за държавите, които са приели еврото), когато са се договорили единодушно в първичното право на съюза да започнат или да се присъединят към европейските интеграционните процеси, които днес кулминират в изграждането на Европейския съюз. Показателен пример ни дава диалогът между Европейската комисия, оглавена от Романо Проди и Балтийските страни преди тяхното присъединяване към общността. Веднъж във Вилнюс един студент се обръща към Проди със следните думи: „Достатъчно съюзи! Не искаме да се присъединим към Европейския съюз, защото вече бяхме в Съветския съюз.” Проди отговаря: „Виждате, че съм стар човек, толкова стар, че дори вече не помня кога пожелахте да станете член на Съветския съюз.” (Проди 2003). Голяма е разликата между това една държава доброволно де иска да се присъедини към една общност и да спазва  и участва в изработването на нейните правила и това държавата да бъде насилствено приобщена към тоталитарен режим, който да решава всичко вместо нея.

Отдаването на суверенитет в полза на наднационални институции има и своите исторически причини. Разрушителните войни в дългата история на Европа, но по-специално катастрофите през XX век доказват, че конкуренцията между Великите сили на континента има пагубни политически, икономически и най-вече човешки последствия. След Втората световна война ясно проличава нуждата от създаване на нов международен ред, който да гарантира сигурността в пост-военния свят. В Европа най-накрая назрява въпросът: Как да се структурират отношенията между довчерашните врагове така щото ужасът на световната война, провокиран от тях да стане фактически невъзможен. Решението на този абстрактен въпрос минава през решението на друг много по-конкретен и належащ проблем – Какво ще бъде бъдещето на победените държави: Германия и Италия? Опитът за смиряването на Германия чрез унизителен мирен договор след края на Първата световна война довежда до противоположни на замисъла на „миротворците” от версайската система исторически последици. Новото решение след Втората световна война представлява не унижението и изключването на победените, а опитът да се изгради интеграция между тях и спечелилите войната западноевропейски държави. По думите на водещият теоретик на функционализма Дейвид Митрани „целта не е да държим държавите мирно разделени, а активно съединени” (1943). До голяма степен заслуга за тази интеграция има и междублоковото противопоставяне на Студената война и страхът от съветска агресия. Освен това САЩ подкрепят европейското обединение, защото виждат в него подсилване на неговите съюзници срещу Съветския съюз.

Конкретният план за започването на новите интеграционни процеси на европейското обединение идва от френското правителство под формата на декларацията Шуман от 1950 г., по името на тогавашния външен министър на Четвъртата република. Истинският автор на проекта, който до голяма степен обаче остава в сянка, е френският висш функционер и бивш търговец на коняк – Жан Моне. Моне е една от най-значимите фигури на европейското обединение и ключов негов идеолог. По думите му, изказани чрез на Декларацията Шуман:

„Обединението на Европа няма да стане изведнъж или според някакъв специален план. То ще бъде изградено чрез конкретни постижения, които първо създават чувство на солидарност. Обединяването на европейските народи изисква премахване на вековното противопоставяне между Франция и Германия. Всяко предприето действие трябва на първо място да се отнася до тези две страни.
С оглед на това френското правителство предлага незабавни действия по един конкретен много важен пункт.

То предлага френско-германското производство на въглища и стомана като цяло да бъде поставено под контрола на общ Висш орган в рамките на организация, отворена за участие към другите европейски страни. Обединяването на производството на въглища и стомана веднага ще създаде база за икономическо развитие като първа стъпка към европейска федерация и ще промени съдбата на регионите, отдадени дълго време на производството на оръжия, на които те самите най-често бяха жертви.

Така установената солидарност в производството ще направи евентуална война между Франция и Германия не просто немислима, но и практически невъзможна.” (Шуман 1950).

Целта на плана е да се консолидират позициите на различните държави и да се канализират противоречията от миналото в руслото на споделения икономически интерес (Burgess 2006: 228). Така през 1952 г. се създава първата европейска интеграционна общност – Европейската общност за въглища и стомана. 5 години по-късно са подписани и Римските договори, които слагат началото на Европейската общност за атомна енергия (Евратом) и Европейската икономическа общност (ЕИО), позната във Великобритания и като „общия пазар”.

Развитието на интеграционните процеси предизвиква и необходимостта от изграждането на теоретични модели за интерпретирането им. Една от доминиращите теории на интеграцията е теорията на неофункционализма, разработена от Ернст Хаас (1958) и неговия ученик Леон Линдбърг. Според тази теория европейското обединение ще напредва постепенно на малки стъпки от сектор в сектор в резултат на функционалното разливане (spillover). Това означава, че ползата от интеграцията в един сектор, да кажем въглища и стомана, ще породи натиск от страна на други сектори на икономиката и те да се включат в процеса, да кажем в сектора на ядрената енергетика. Така неофункционализмът обяснява процесите в ранните години на европейската интеграция. Остава въпросът коя е крайната цел и накъде се движат интеграционните процеси. Крайната цел на интеграцията е винаги обвита в мистерия. Методът на Моне, който пръв развива тази неофункционалистка логика (още преди формирането й като теория) в политическата практика, е да се търсят практични решения по възможност по незабележимия бюрократичен път, на конкретните общи икономически проблеми. Зрелищните политически срещи на високо ниво не са най-успешният начин според Моне за водене на интеграционната политика, която Моне нарича engrenage. И все пак европейската интеграция за Жан Моне има свой телос или крайна цел. Истинската finalité politique представлява европейската федерация, изграждана дълго и постепенно, на малки части.

Съществува обаче и конкурентна теория на европейската интеграция, която дава върховенство на действията на самите страни-членки. Това е теорията на либералната междуправителственост на Андрю Моравчик (1998)., според която интеграцията е калкулиран интерес на суверенните национални държави и те са тези, които я направляват с политиката си.

Още от първите години на европейската интеграция се очертават двете основни равнища на федералисткия модел: национално и наднационално, а оттам и противопоставянето им, което, както заявих по-горе. Това явление е характерно за федералния модел по принцип. Привържениците на по-дълбоката интеграция или „повече Европа”, обикновено искат повече наднационалност, което ще рече повече неща да се решават от наднационалните институции на съюза и държавите да нямат вето над взетите решения. Те се стремят към изграждането на „все по-тесен съюз между народите на Европа” (Преамбюл на Договора за Европейски съюз).  Най-радикални в това отношение са федералистите на италианския евродепутат и автор на манифеста от Вентотене – Алтиеро Спинели, които целят изграждането на Съединени европейски щати незабавно и за разлика от Моне – отведнъж hic et nunc. Федералистите срещат яростния отпор на привържениците на националния суверенитет. Такива най-отявлени личности в историята на европейската интеграция са френският президент Шарл де Гол през 60-те, и британският министър-председател – Маргарет Тачър през 80-те. Тези амбициозни национални лидери водят европейската си политика по посока на повече междуправителственост, което ще рече – повече власт за отделните национални държави, особено чрез запазване на националното вето по ключови политики. Тяхната концепция за европейското обединение минава под мотото: „Европа на националните държави.”  Евроскептицизмът е отчетлива черта в политиката на  няколко държави: Дания и Швеция, както и на Чехия. Най-отявленият евроскепик обаче безспорно и традиционно остава Великобритания. Лондон е обзет от фобия от федерализма. Големият страх в Уестминстър е ЕС да се превърне в свърхдържава, унищожавайки по този начин парламентарния суверенитет на кралството.

Тези опасения до голяма степен са неоснователни на този етап на развитие на интеграционните процеси. Европейският съюз действа според няколко основополагащи принципа: предоставена компетентност, пропорционалност, субсидиарност. Според принципа на предоставено компетентност ЕС има право да законодателства и взема решения само в областите, в които държавите са предоставили мандат това да се случи и по начин, по който е единодушно приет от държавите в учредителните договори и техните официални ревизии. Според принципа на пропорционалността ЕС трябва да взема мерки пропорционални на проблемите и никога по-големи от тях. Принципът на субсидиарност беше засегнат по-горе в тази разработка.

Примерът, който ЕС  в най-голяма степен следва във федеративния си облик, е този на най-мощната икономика на съюза – Германия. В Германия законодателната власт се поделя от Бундестага, долната камара с избрани представители от цялата страна и Бундесрата – горната камара, в която влизат представители на лендерите, които не са избрани чрез всеобщо гласуване, а изпратени в Бундесрата от местните правителства на отделните лендери.

ЕС се характеризира с управление на много равнища (multi-level governance) (Fabbrini 2005: 14). Като такива нива могат да се посочат, местно национално и наднационално. Нека да проследя процеса на вземане на решения в ЕС на наднационално ниво. Триъгълникът от институции, които съставят законодателния процес на общностно ниво включва: Европейската комисия, Европейския парламент и Съвета. Институциите на ЕС не действат на принципа на класическото разделение на властите, характерно за държавите (или поне за либерално демократичните държави). Самата законодателна процедура в ЕС е доста сложна. Всъщност съществуват няколко законодателни процедури. Най-широко разпространената е обикновената законодателна процедура. Това е новото име, внесено с Договора от Лисабон на преди познатата ни като процедура по съвместно вземане на решения (codecision procedure). Обикновената законодателна процедура прилича на описания вече американски законодателен процес, но съдържа и някои съществени разлики. В ЕС единствено Европейската комисия има право на законодателна инициатива (чл. 17, пар. 2. ДЕС). След като Комисията излезе с проект за законодателен акт (регламент или директива, в по-редки случаи решение), той се предава на двете съзаконодателни институции – Съвета и Парламента, които в две отделни четения одобряват, нанасят корекции или отхвърлят предложението на Комисията. Ако се стигне до разногласие между версиите на институциите се свиква помирителен комитет, в който участват представители на Съвета и Парламента, подпомогнати от Комисията.

Сложната законодателна процедура всъщност отразява спецификите на представителството в Европейския съюз. Трите изброени институции представляват три отделни групи интереси. Комисията трябва да защитава интересите на съюза като цяло, като една общност. В Съвета се защитават интересите на отделните държави, докато парламентът – единствената пряко избрана европейска институция, е изразител на интересите на европейските граждани.

Подобно на американския случай историята на Европейската интеграция също може да се разглежда като продължаващо противопоставяне между привържениците на повече наднационалност (тези, които искат повече власт за центъра) и междуправителствениците (тези, които искат да запазят повече власт за националните държави).

Заключение

Конвентът за Конституция за Европа от 2001 г., председателстван от бившия френски президент Валери Жискар Д’Естен, прави недвусмислена алюзия с филаделфийския конвент на американските отци основатели от 1787 г. Резултатът от двата опита: европейския и американския е различен. Проектът за Европейската конституция се провали, докато американската успя да бъде ратифицирана от щатите. И все пак не всичко е загубено за привържениците на по-дълбоката интеграция. След последователните „не-та” в Нидерландия и Франция през 2005 г. конституцията беше вдигната от земята от немското председателство на Съвета през 2008 г., изтръскана от своята федералистка реторика и препакетирана под познатата форма на ревизионен договор, каквито са тези от Амстердам през 1997 г. и Ница през 2001 г. Това, което се получи е договорът от Лисабон. Единствената по-сериозна разлика между него и конституцията е, че в договора за реформа са премахнати всички символи на националната държава, които бяха вкарани в конституционния текст. Такива символи са флаг, химн, национален празник, дори постът Европейски министър на външните работи. Самото име „Конституция” е заменено с договор, дори ако трябва да бъдем още повече юридически прецизни – с два договора: Договор за Европейския съюз (ДЕС) и Договор за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС), които да поправят досега действащите версии на ДЕС и договора за Европейската общност. Самият Договор от Лисабон следва класическата интеграционна схема на малките стъпки.

Както видяхме от историческия преглед дори в САЩ федерализмът не е бил винаги на почит. В началните години на държавата конфедерализмът и слабата връзка между щатите, подобна на съвременния Европейски съюз е по-популярна. Историята на американския федерализъм ни предлага прецедент и шанс, че едно евентуално бъдещо развитие на ЕС в посока федерация е не само мислимо, но дори, ако следва американския сценарий, много вероятно. В условията на дългова криза в Европа една бюджетна консолидация в отговор на кризата по ранно американски модел не е невъзможна алтернатива.

При все това, много пречки за задълбочаването на интеграцията са все още на лице. Големият проблем пред европейската интеграция е демократичният дефицит. Това не означава само, че гражданите са прекалено далече от политическия център за вземане на решения. Проблемът по-скоро се крие в това, че все още не е изграден европейският демос – тази колективна идентичност на европейци, която да бъде гражданската спойка на солидарност между гражданите на различните страни-членки в съюза, които пък да чувстват принадлежност към едни евентуални Съединени европейски щати.

Така или иначе в настоящия момент европейската конструкция изглежда недовършена от гледна точка на федерализма. Европейското обединение следва класическия сблъсък във всяка федерация между на тези, които искат повече власт за центъра и привържениците на повече власт за отделните съставни части. Постоянното напрежение между двете нива на власт в дадена федерация не е нещо лошо, дори напротив. Това противопоставяне възпира което и да е ниво на управление от съсредоточаване на прекомерна власт на едно място и в крайна сметка работи в полза на свободата на населението. Така по думите на Медисън във Федералист № 51 една „амбиция противодейства на друга амбиция” и запазва свободата на гражданите.

Библиография:

Burgess, M., 2006. Comparative Federalism, Theory and Practice. London: Routledge.

Cini, M., 2007. European Union Politics. Oxford: Oxford University Press.

Elazar, D.J. ‘From Statism to Federalism: A Paradigm Shift’, Publius: The Journal of Federalism, 25(2) (1995), 5.

Elazar, D.J. 1987. Exploring Federalism. Tuscaloosa, AL: University of Alabama Press.

Fabbrini, S., 2005. Democracy and Federalism in the European Union and the United States. London: Routledge.

Geewax, M., 2011 ‘Hamilton’s Lesson For Europe: Pay Your Debt’ NPR. http://www.npr.org/2011/10/21/141583938/hamiltons-lesson-for-europe-pay-your-debt

Haas, E. B., 1958. The Uniting of Europe. Stanford: Stanford University. Press.

Hamilton, A., J., Madison, J. Jay. 1788. The Federalist Papers. http://www.constitution.org/fed/federa00.htm (достъпен от мрежата 24.01.2012).

Harrop, M., R. Hague. 2007. Comparative Government and Politics. An Introduction. London: Palgrave Macmillan.

Heywood, A., 2002. Politics. London: Palgrave Macmillan.

Hix, S., 2005. The Political System of the European Union. London: Palgrave Macmillan.

King. P., 1982. Federalism and Federation. London: Croom Helm.

Longley, R., “The Legislative Process. How Bills Become Laws or Not”  http://usgovinfo.about.com/od/uscongress/a/legprocess.htm (достъпен от мрежата 24.01.2012).

Mitrany, D. 1943. A Working Peace Chicago: Quadragle Books.

Moravcsik, A., 1998. The Choice for Europe. Social Purpose & State Power from Messina to Maastricht. New York: Cornell University Press.

Prodi, R, & O. Truls. 2003. ‘A New Europe’ Eurozine  http://www.eurozine.com/articles/2003-11-21-prodi-en.html

Документи:

Конституция на САЩ: http://www.usconstitution.net/const.html (достъпен от мрежата 24.01.2012)

Договор за Европейския съюз и Договор за функционирането на Европейския съюз: http://eur-lex.europa.eu/bg/treaties/index.htm (достъпен от мрежата 24.01.2012).

Декларация на Робер Шуман от 09.05.1950 г. http://europa.eu/abc/symbols/9-may/decl_bg.htm (достъпен от мрежата 24.01.2012).