Author Archives: straborn

Как се стигна до кризата в Гърция и какво може да се направи?

011420B6000004B0-3124242-image-a-45_1434386510195„Пожелавам ти да живееш в интересни времена“. Това е старо китайско проклятие, чийто конкретен смисъл днес разбираме от първа ръка. Едва ли в близките десетилетия сме ставали свидетели на толкова вълнуващи епизоди в иначе по-скоро бюрократичния процес на европейска интеграция. Толкова много непредвидими последици, сблъсък на ценности, политически идеологии, позабравени след края на Студената война и икономически факти, винаги актуални и винаги тежки, всичко това обуславя гръцката криза. Непренебрежимо е най-големият евфемизъм, с който можем да опишем случващото се. Във въздуха се носи аромат на историческа значимост. Развитието на гръцката криза ще е съдбоносно за развитието на Европа.

В основата си кризата се дължи на сблъсъка между две водещи начала в европейската интеграция – технократското и демократичното. От сблъсъка им се ражда плашилото наречено демократичен дефицит. Отдавна се водят разговори затова доколко европейските институции са далече от гражданите на Европа. Никога обаче този разговор не е изглеждал толкова конкретен колкото в настоящата криза. Нито една институция не страда повече от демократичен дефицит от Европейската централна банка. За добро или зло ЕЦБ представлява върха на технократското начало в Европа. Тя има силата да качва да сваля цели правителства от власт. Нека да си спомним съдбата на Берлускони и Самарас, а може би и на Ципрас, ако великият му хазартен блъф пропадне. Когато една държава избере да стане част от еврозоната, та не само се отказва от собствената си валута, за да приеме нова парична единица. Тя се отказва от независимата си парична политика, но не само от това. Между държавите съществува това, което икономистите наричат невъзможната троица. Не е възможно една държава да поддържа и трите следни неща едновременно: фиксиран обменен курс, свободно движение на капиталите и независима парична политика.

Държавата обаче се съгласява и на нещо повече. Тя се съгласява да приеме и цялостна икономическа идеология на ниската инфлация и стриктните правила за балансиран бюджет, с всичките последици от това. Най-важната последица от това решение, е че демократичният избор на народа, избрал да се присъедини към еврозоната е ограничен от наднационалните финансови правила. Демосът на едно държава от еврозоната не може да избере радикална икономическа политика и да е в еврозоната. Ако иска да бъда част от еврозоната, народът трябва да подчини народната си воля, на общите, наднационални и дори технократски правила, които всички трябва да спазват. Свободната воля за независима икономическа политика свършва тогава, когато избереш, да станеш част от паричния съвет. Не, че формално е забранено да има такава, но тя може да бъде само в рамките на допустимия бюджетен дефицит на Пакта за стабилност и растеж. Това ще е така поне докато Европа не се превърне в една федерална държава, с единно правителство, единна икономическа политика, единен бюджет, единни държавни облигации и единни правила за социални трансфери. Дотогава ще действат други правила. Това е най-краткият отговор. Обаче трябват много пояснения, за да стигнем до него.

Какво се случва в момента?

При всяко наближаване на крайния срок за плащане на вноска по външния дълг на Гърция последните няколко години отношенията между кредиторите й и Гърция стават напрегнати, а слуховете за излизане от спасителната програма или дори еврото избуяват. В сегашната ситуация крайния срок на т. нар. Спасителна програма за Гърция изтича на 30.06.2015. Много често се говори за спасителна програма за Гърция. Кой е спасяващият и кой спасеният е трудно да се каже, защото заемите по програмата не спасяват Гърция, а просто погасяват старите и заеми. На 30.06. Гърция трябва да плати 1.6 млрд евро, което е вноската им по дълга към МВФ, но не може. Надеждите бяха, че ако преговорите с тройката минат успешно страната ще получи допълнително финансиране, с което да покрие плащането към МВФ. Преговорите се провалят. Гърция не получава нова помощ и не може да плати на МВФ. След като Гърция пропуска плащането си, се превръща в първата развита страна, която фалира по задълженията си към фонда. Медиите бързо я поставят в една група с по-слабо развити страни като Куба, Сомалия и Зимбабве, които също фалират по плащанията си към фонда.

Отвъд странните сравнения има една страшна картина. Гърция е в порочен кръг. Подобно на хамстер в клетка, тя колкото и бързо да бяга в колелото, винаги остава на едно място. Всеки месец на Гърция й предстоят и нови плащания към едни или други кредитори, но единственото място от което може да вземе пари, за да плати на кредиторите, са пак кредиторите. В случая най-важният кредитор е т. нар. тройка съставена от Международния валутен фонд – МВФ, Европейската комисия – ЕК и Европейската централна банка – ЕЦБ. Кредитите от тройката обаче идват с политически условия за реформи, които обаче правителството на Гърция смята за неприемливи. Тройката, вдъхновена от постулатите на МВФ за действия при дългова криза, поставя нови условия за бюджетни икономии. Според класическата схема при подобни ситуации, МВФ предлага на задлъжнялата страна намаляване на социалните плащания като пенсии и надбавки наред с другите неща като приватизация, либерализация и тн.

Правителството на радикалната левица на Ципрас се съгласява с нуждата от икономии по принцип, но предлага да не се пипат пенсиите, а да се вдигнат данъците на най-богатите гърци и да се наложи данък на хазарта. Все пак Ципрас идва на власт именно с обещанието, че обедняването трябва да спре, а за да стане това, според него социалните плащания трябва да останат не само непокътнати, но дори да бъдат увеличени. Кредиторите не приемат тези условия. Основната точка на раздор е как да се запълни хазната. Тройката иска дупката в бюджета да бъде запълнена предимно с нови икономии, а гръцкото правителство – с нови данъци за най-богатите. Тройката твърди, че данъците ще навредят на растежа, а гърците отвръщат, че пенсионерите не са виновни за кризата, а че корумпираните политици и престъпната олигархическа върхушка, които са управлявали държавата в последните десетилетия, са я причинили. В това има доза истина. Според индекса за възприемане на корупцията на асоциация „Прозрачност без граници“ Гърция има същите нива на корупция като България[1], като преди няколко години дори не беше изпреварила по този нерадостен показател. От своя страна тройката смята гръцката пенсионна система за твърде щедра и иска ограничаване на правата за ранно пенсиониране. Освен това МВФ е скептичен, че Гърция ще успее да събере приходите от новите данъци. В това също има доза истина, тъй като събираемостта на всякакви фискални задължения, традиционно ниска в Гърция, след кризата се сгромолясва още повече. Така двете страни се окопават в позициите си и никой не иска да отстъпи. Твърдe бързо преговорите се израждат в разговор между глухи. Стига се дотам, че председателя на МВФ Кристин Лагард призовава гърците на се държат като възрастни.

На 26.06. Гръцкото правителство едностранно се оттегля от преговорите. Правителството на Ципрас решава да прибегне до отчаян ход и да свика национален референдум в края на седмицата (05.07.2015), с който да попита народа дали приема предложението на Тройката. Самият въпрос на референдума е зададен по такъв начин, че малко хора биха могли да го разберат без да са чели документите на кредиторите, които пък не са широко достъпни. Все пак ЕК публикува на сайта си основните точки при преговорите с Гърция. Не това е важното в случая. Важното е, че правителството нарочно иска народът да отхвърли решението. Това си личи не само от бюлетината за референдума, на която „не“ е написано над „да“, а от официалното изявление, на Ципрас, който каза, че правителството ще подаде оставка, ако гърците подкрепят плана на тройката. Давайки решението на народа ,от една страна Ципрас си измива ръцете от политическата отговорност, но друга страна се надява да спечели подкрепа да извива ръцете на партньорите си.

“Ако гръцкият народ иска да продължи непрекъснато с плановете за съкращения, заради които няма да можем да вдигнем глава, ще уважим това решение, но няма да сме ние, които ще го реализират”, каза той на митинг в Атина. И отново призова да се гласува “не”.

Ципрас отхвърли вероятността за завръщане към драхмата. “Не смятам, че техният план ще изхвърли Гърция от еврото, а че ще сложи край на надеждите, че в Европа може да има и различна политика”, каза той.[2] По този начин Ципрас се надява, че евентуален успех на референдума ще му осигури по-силна преговорна позиция с кредиторите.

От друга страна европейски политици като председателят на Европейския парламент Мартин Шулц и Председателят на ЕК – Жан Клод Юнкер призоваха гърците да гласуват с „да“. В тази ситуация прозира най-големият проблем на преговорите, че тях ги няма. Няма диалог и отстъпки, а поставяне на условия и контра условия. При такава враждебна среда трудно се вземат консенсусни или дори компромисни решения, а такива са възможни, както ще посоча по-долу.

Още едно доказателство защо е уникална ситуацията, ни представят събитията вътре в Гърция. В дните преди преговорите гърците масово започват да си теглят парите от банките. Дотук нищо ново. Обикновено винаги става така преди преговори. За да спаси гръцките банки, ЕЦБ има специална програма за спешна ликвидна подкрепа (ELA), която временно предоставя парични средства (ликвидност) на гръцките банки, с които да посрещнат масовите тегления без да фалират. Мащабът на програмата вече е толкова голям, че в гръцката банкова система има повече средства от ЕЦБ, отколкото от който и да било друг източник (местни депозити и тн.). На 28.06. след неуспешното политическо развитие на преговорите за гръцкия дълг ЕЦБ взема решение да преустанови програмата за ликвидна подкрепа на гръцките банки. В отговор на това гръцкото правителство обявява „банкова ваканция“. От понеделник банките няма да отварят врати, докато не се намери решение на проблема. Гърците могат да теглят до 60 евро от банкоматите. Чуждите посолства пък съветват туристите, които отиват на почивка в Гърция да си носят достатъчно пари в брой. Същевременно рейтинговата агенция „Фич“ понижава рейтинга на четири гръцки банки до ограничен фалит.

Това е, което се случва до момента на писане, с цялата условност на динамичната ситуация. Време е да се потопим, по-дълбоко и да анализираме причините за тази криза. Отсега е редно да внимаваме. В ситуация като настоящата страстите винаги се разгорещяват. Хората искат ясни отговори. В древните гръцки пиеси маските са били или с усмивки или тъжни, в зависимост от жанра. Ние и до днес сме свикнали да разсъждаваме за комплексни политически и икономически явления в категориите на виновен и невинен, или да лепваме всевъзможни етикети. Така ни е по-лесно, но не е по-правилно. Нека преди да даваме оценки да поспрем и да се замислим и да се въздържим от прибързани присъди или ако не можем, нека допуснем, че всички имат някаква вина. Това не е особено информативно, но поне може да потуши страстите и да ни даде глътка въздух преди да започнем с анализа. И още нещо. Добре е да избягваме клишетата на деня, които на всичкото отгоре може да са и грешни. Едно такова клише е, че гърците са в криза, защото са мързеливи. Това не е вярно. Дори напротив. Според изследване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие https://data.oecd.org/emp/hours-worked.htm гърците работят най-много часове в годината от всички европейци. Друг въпрос обаче е каква е производителността за всеки изработен час.

След това предупреждение се връщаме обратно към кризата. В макроикономически план икономиката на Гърция е в свободно падане от 2008 г. Общо за тези шест години до 2014 г. БВП се свива с 24%.[3] Нищо чудно, че хората в Гърция не са доволни от случващото се. Всеки нормален човек иска страната му да тръгне отново нагоре, не за да може това да стане трябва да се оттласне от дъното. Никой в момента не може да каже дали дъното е достигнато или спадът на икономиката ще продължи още. Гърците обвиняват кредиторите, че строгата политика на икономии ги обрича на перманентна криза. Тя не дава резултат, казва правителството на Ципрас. От друга страна са критиките на северните държави, че Гърция има по-висок стандарт, отколкото може да си позволи и затова трябва да се ограничава. Винаги обаче е трудно да ограничиш по-високия си стандарт, без значение как си го получил. Това е вкоренено в човешката психика. Хората в голямото си мнозинство повече се страхуват да изгубят нещо, което имат, отколкото да получат нещо ново. Гърция постига висок ръст на доходи, но той не отговаря на икономическия й капацитет и до голяма степен е резултат на живота на кредит през последните десетилетия. По-долу ще обясня в детайли защо и как става така. Нека първо да разберем къде се намира Гърция в момента.

gree

Данни: Евростат

На кого и колко дължи Гърция?

debt

През 2010 и 2012 спасителният план за Гърция предвижда 240 млрд. евро за излизане покриване на дълговете. След като става ясно, че Гърция не може да покрие плащанията по външния си дълг, водещи западни държави и институции предприемат инициативи за „спасяването“ на Гърция. През 2010 започва да действа първата спасителна програма за Гърция, наречена First Economic Adjustment Programme. Подписано е споразумение между тогавашния гръцки премиер и Георгиос Папандреу и Ръководителите на МВФ, ЕЦБ и ЕК, които ще се превърнат в т. нар. „тройка“. Споразумението включва периодични парични траншове към Гърция в замяна на предприемането на важни икономически реформи, под което да се разбира съкращения на разходи. Водещата държава тук е Германия, която допринася с най-голямата сума в спасителния пакет (28% от средствата, от еврозоната). Причината да го прави не е на първо място чувството на общоевропейска солидарност, а желанието да спаси собствените си банки, които са отпуснали кредити на гръцкото правителство с очакването, че това е сигурна инвестиция. Кредиторите на Гърция са разсъждавали по следния начин. Те са мислили, че рискът на правителствените облигации е еднакъв в цялата еврозона, защото никоя държава не би оставена да фалира, тъй като това ще подкопае сигурността на цялата еврозона. Преди кризата Гърция има едни от най-високите темпове на икономически растеж в ЕС. На пръв поглед няма причина на Гърция да не се отпускат кредити. В случая тази логика се оказва вярна, въпреки цялата морална заплаха, която съдържа в себе си. Когато настъпва кризата обаче, всички сметки излизат криви. Гърция се оказва състояние да не може да си плаща задълженията. В схематичен вид историята продължава така – германското правителство дава пари, събрани от германските данъкоплатци, на гръцкото правителство, което изплаща дълговете, които е натрупало към западни, предимно германски банки. Така парите се завъртат и се връщат отново в Германия, само че не по сметката на данъкоплатците, а в трезорите на банките. Това е логиката на първата спасителна програма за Гърция, която се превръща в спасителна програма за германските банки.

Тъй като първата спасителна програма за Гърция се оказва недостатъчна, още следващата година са подхванати преговори за нова програма. През 2012 г. започва да действа втората спасителна програма. Пак основните действащи лица са Гърция и тройката. Важното при втория спасителен план е, че в него се включват и частните кредитори на Гърция. Те се съгласяват да се откажат от над половината от номиналната стойност на гръцките облигации и се съгласяват на по-ниски лихви за остатъка, губейки между 50 и 75% от потенциалните си приходи. Това означава отписване на около 100 млрд. евро от гръцкия дълг. Вторият основен компонент на втората програма е приемането от страна на Гърция на пакет от фискални мерки за затягане на коланите, наложен от тройката. Идеята е Гърция да излезе от порочния кръг на дефицитите и да може сама да покрива разходите си. От друга страна обаче рестриктивната фискална политика има процикличен ефект, който ще затрудни възстановяването, което, преведено на нормален език, означава следното: Когато държавата намали плащанията си към хората, те ще намалят покупките си, а оттам и нуждата да се произвежда повече, което пък означава, че общото ниво на икономически растеж ще намалее.

Това, което се случва с гръцкия дълг, е да се пренасочи от банките към държавите и международните финансови институции най-вече МВФ. Гърция е изпаднала в порочния кръг, при който взема нови заеми, за да покрива старите. Това разбира се е практика на всяка държава, но не и в степента на Гърция. Тя не се възползва от новите траншове, за да развива икономиката си или за социални плащания, а почти изцяло, за да плаща миналите си задължения, което създава неустойчив във времето модел. Този модел е особено тежък дори за добрите години на световната икономика, в а условия на глобална криза става нетърпим за гръцкото общество.

Възниква въпросът защо гръцката криза добива такива пропорции? Гърция не е единствената държава, която пострада, когато световната икономическа криза удари Европа. Цялата южна европейска периферия е засегната. Нещо повече, не само южната периферия, но дори и смятани за стабилни северни държави изпадат в криза. Балтийските държави преживяват рязък икономически спад. Латвия губи една пета от БВП, но започва да се възстановява след това. На другия край на континента Ирландия – детето за пример на европейското развитие преди кризата, също понася тежък удар, свързан с ипотечния си пазар, а оттам и банковата система. Стига се дотам, че страната е включена в акронима на прасешките държави от южната европейска периферия ( от PIIGS – Португалия, Ирландия, Италия, Гърция). Ирландия обаче успява да се възползва от спасителната помощ и от 2013 г., оздравява банките си и публичните финанси и е първата държава, която напуска спасителния механизъм на ЕС и МВФ. За да отговорим на въпроса защо Ирландия успява, Испания и Португалия – горе-долу, а Гърция все още е в криза, е нужно да направим сравнителен анализ между страните, да видим какви са различните кризи и какви са различните мерки, които държавите предприемат. Това обаче излиза извън рамките на настоящето есе. Тук ще се фокусирам върху един единствен казус – Гърция и ще се опитам да обясня как и защо се стига до сегашната криза в тази държава.

Как се стига до сегашното положение?

Гръцката криза ни дава отличен пример за един от големите проблеми на демокрацията – генериране неустойчиви нива на бюджетни дефицити. Теорията е следната – За да спечели изборите която и да е партия, тя трябва да спечели избирателите, като им обещае някакви блага във вида най-често социални придобивки. Никоя партия няма да спечели изборите, ако обещае на избирателите си кръв, пот и сълзи, освен консерваторите на Чърчил по времето на Втората световна война. Често партиите започват да се надцакват в обещанията си. Веднъж на власт те трябва да ги изпълняват. Виждат обаче, че бюджетните реалности не могат да покрият техните обещания и затова прибягват до разходване с дефицит, което бавно и сигурно води до натрупване на дълг, който да завещаят на следващото правителство. В добрите времена нарастването на държавния дълг може да се компенсира от по-висок ръст на икономиката, но и това си има край, както световната криза ни припомни. В един момент генерирането на дълг достига до нетърпими нива, в които икономиката не може да ги поеме и настъпва криза. Няма магически праг, след който държавата вече не може да обслужва дълга си, защото всяка държава е различна. Все пак се приема, че нива на дълг спрямо БВП по-високи от 100% са опасни.

Щом една държава не може да понесе бремето на дълговите си плащания следва намеса на МВФ, програма затягане на коланите и дълъг период на пестене и възстановяване. После цикълът започва наново. Не всички демокрации минават през този цикъл, но Гърция е пример за именно такова развитие. Защо се получава така точно в Гърция? Преди да отговоря на този въпрос с конкретен исторически анализ, е нужно да разкажа още малко теория, този път свързана с установяването на паричен съюз между държавите като еврозоната.

Според Робърт Мъндел, създателят на теорията за оптималните валутни зони, за да може да функционира успешно паричен съюз, между държавите трябва да има свободно движение на работници и гъвкавост на заплатите, което ще рече заплатите да могат лесно да падат по време на криза. Тези условия са необходими в случаите, в които една от държавите в паричния съюз изживява икономически бум, а друга е в рецесия (т. нар. асиметричен шок). Държавата в рецесия вече не може да прибегне до класическата формула за подобряване на конкурентоспособността си чрез обезценяване на валутата си. Нали валутата в паричния съюз е една. Държавата в криза трябва да се примири с по-ниски работни заплати. Никой работник не харесва заплатата му да намалява. Другото решение е работникът да емигрира от държавата в криза, в държавата в подем. В Гърция има много протести срещу обедняването на населението. Така или иначе това е неизбежна последица от кризата без значение дали държавата само ще накара населението си да обеднее като девалвира валутата си и така направи вносните стоки по-скъпи или като работниците получават по-ниски заплати. Въпреки че свободата на движение на работници в ЕС е основно право за гражданите, има много чисто практически пречки за преместването на работниците от една държава в друга, свързани с научаването на нов език, и възприемането на нова култура и др.

Съществуват и други теории за оптималните валутни зони. Според МакКинън държавите трябва да са с максимално отворени една към друга икономики. Според Кенън икономическата структура на държавите трябва да бъде диверсифицирана, така че ако има криза в един сектор работниците да се преориентират към друг. Според Хаберлер и Флеминг, за да съществува оптимална валутна зона темповете на инфлация в държавите, участващи в нея, трябва да бъдат равни. Това е важно, тъй като някои държави предпочитат по-високи темпове на инфлация, а други по-висока стабилност на цените. Различна политика по този въпрос не може да се води в паричния съюз. Не на последно място според мен, за да е успешен паричният съюз, държавите, които го образуват трябва да са със сходно ниво на икономическо развитие и да имат сходен бизнес цикъл.

Защо гръцката криза се развива по този начин? Отговорът на този въпрос ни задължава да се върнем по-назад в историята на Гърция и да откроим спецификите на гръцкия случай. В новата си история Гърция досега е изпадала в дългови кризи пет пъти (1826, 1843, 1860, 1893, 1932). За първи път това е по време на войната й за независимост от Османската империя, а за последен път по време на Голямата депресия през 30-те. Ерик Фокс изчислява, че общото време, в което Гърция е във фалит е 90 г. или приблизително 50% от времето след освобождението. Това, че Гърция е фалирала толкова много, обаче не ни дава причината, поради която тя фалира днес.

Корените на сегашната криза трябва да търсим в социалното и политическо развитие на страната след Втората световна война. Между 1946 и 1949 г. в страната се води гражданска война между правителствените сили и отрядите на комунистите. Това е един от първите военни противопоставяния между Запада и Изтока по време на Студената война. САЩ и Великобритания подкрепят правителството и отпускат помощ на страната, за да се противопоставят на настъплението на комунистите. Тази политика на сдържане на комунизма в далечни държави на президента Хари Труман ще се превърне и в основната доктрина на външната политика на САЩ по време на Студената война. Комунистите пък получават подкрепа от България, Югославия и Албания, докато СССР остава резервиран. Комунистите губят войната. Не може да кажем, че някой печели от нея. По-важното е, че самото гръцко общество получава тежка травма, която обуславя политическото развитие на държавата през следващите десетилетия. Обществото е силно разделено. Правителствата са нестабилни. Въпреки това икономиката се развива относително добре в следвоенните години, което е изключение от общата европейска тенденция на епохата. През 1967 г. след държавен преврат на власт идва военната хунта, начело с полк. Пападополус. Управлението на полковниците продължава до 1974 г. като през това време много от гражданските права и свободи са потиснати. След фиаското на Кипърската криза режимът на полковниците губи подкрепата дори на самите военни и е сформирано правителство на националното единство на гражданска, а не военна основа.

Гърция започва прехода си към демокрация. Точно в този период се оформя и съвременния гръцки социален модел. Целта му е да се приобщят всички членове на обществото и да се сложи край на дългото противопоставяне. Средството за постигане на тази цел е социалната държава – щедри социални плащания, осигуряване на работни места дори и това да означава непроизводителни такива в твърде раздута държавна администрация, поддържане на голяма и боеспособна армия и тн. През 1981 г. страната се присъединява към Европейската икономическа общност – предшественик на ЕС. В резултат на това получава нови възможности за развитие, които европейската интеграция предлага във вида на голям общ пазар и различни фондове за развитие на инфраструктурата и селското стопанство.

През 90-те Гърция се подготвя за членство в еврозоната. Настоящият финансов министър Янис Варуфакис днес обявява, че никога не е трябвало Гърция да се присъединява към този паричен съюз, но през 90-те членството на Гърция е въпрос на икономическа чест, своеобразно доказателство, че мястото на страната е сред най-развитите в ЕС. За да стане част от еврозоната не е достатъчно една държава да претендира да е развита, а да изпълнява конвергентните критерии от приети 1992 г. с договора за Европейски съюз от Маастрихт. Гърция обявява, че изпълнява тези критерии и страната е допусната точно навреме за пускането в обращение на новата валута. По-късно става ясно, че Гърция фалшифицира статистиката, за да покрие критериите.

По-притеснително е, че фалшифицирането на статистическите данни не е еднократен акт, а масова практика, която има много негативни последствия при развитието на дълговата криза. С помощта на западни консултанти, най-важният от които е банката Голдман Сакс, Гърция укрива реалните нива на дефицит в годините преди и в началото на кризата. Стига се дотам, че европейската статистическа служба организира специална мисия в Атина, за да може сама да провери данните.

В първите години на ХХІ век Гърция изживява истински икономически бум. Страната отбелязва едни от най-високите темпове на икономически растеж в ЕС. Поводите за национална гордост се множат . Целият свят се стича към Гърция през лятото на 2004 г., когато Атина домакинства олимпийски игри. От друга страна организацията на такъв мегапроект винаги излиза скъпо за домакина и Гърция не прави изключение. Нациналният отбор по футбол донася и купата от европейското първенство през същото това лято на 2004 г.

В икономически план обаче клокочи един дълго отлаган или по-скоро преднамерено политически поддържан проблем. Дори в добрите години на икономически бум 2000-2007 Гърция поддържа структурен бюджетен дефицит. Това означава, че правителствените разходи са по-високи от приходите, дори без да има криза, която да оправдае повече плащания. От друга страна членството на страната в еврозоната означава нисък риск за инвеститорите и ниски лихви за Гърция, което успешно прикрива тежките бюджетни проблеми, които страната има.

Всичко това създава опияняваща, почти никотинова зависимост от дефицита. Реакциите отвън не закъсняват. Гърция влиза в процедура на свръхдефицит според изискванията на Пакта за стабилност и растеж, основният гарант за функционирането на еврозоната. Тук е важно да кажем, че Гърция не е единствената и дори не е първата държава, която нарушава правилата за дефицит. Историческата коректност ни задължава да припомним, че първите държави, които нарушават правилата на Пакта, са двете най-големи икономики в ЕС – Франция и Германия. Самият Пакт е създаден по настояване на Германия, за да запази финансовата дисциплина на по-рисковите държави. След като обаче самата Германия излиза нарушител вместо да последват санкции, държавите разводняват правилата на Пакта, така че направят налагането на санкции срещу държава по-трудно. Германия обаче успява да реформира социалните си институции така че да подобри икономическата си конкурентоспособност за годините напред.

Отделям толкова място на Германия, защото тя е един основните действащи лица в гръцката криза. Има две основни гледни точки за ролята на Германия. От една страна правителството на Меркел проповядва политика на пестене – всеки да се простира според чергата си. Тя, като голям грижовен, но справедлив родител, се кара на хленчещите си южноевропейски деца и се опита да ги възпита в ценностите на финансовата самостоятелност. Не може винаги като закъсаш за пари да се обръщаш към добрата стара Германия за помощ. Меркел се опитва да ги отучи от вредните им навици да харчат повече отколкото печелят и да ги накаже за разхищенията им като им предаде ценностите на балансирания бюджет. Де да можеха да последват германският пример!

Другата гледна точка представя Германия като лицемерка. Германия е основен търговски партньор на Гърция и най-големият вносител в страната в годините преди кризата. Гърция купува от Германия всякакви произведения на германската промишленост от нови автомобили, до подводници за огромните си военни сили. Същевременно, понеже не може да си позволи скъпите покупки изцяло, прибягва до заеми, най-вече от германски банки. При тези обстоятелства не можем да сме изненадани, че именно Германия е най-активната държава при преговорите с Гърция. След като Гърция влиза в дългова криза, Германия се превръща в най-големият донор за помощ. Берлин не го прави единствено от чувство на европейска солидарност, а и за да спаси собствените си банки, които са отпускали заеми на Гърция. Европейската централна банка също изиграва важна роля. За да спаси банковата система на ЕС след икономическата криза ЕЦБ налива огромни средства към търговските банка в серия от програми за количествени улеснения с надеждата, че банките ще използват новоотпуснатите им пари, за да ги предложат в обращение и да задвижат кредитирането и икономиката. В гръцката криза бликналата ликвидност има и друга роля, тя изпълва защитен ров срещу разпространяването на кризата или по-конкретно предпазва банките, които са инвестирали твърде много средства в гръцки държавни ценни книжа (дълг).

Гръцката икономика има много проблеми. Най-големият е структурният. Гърция трябва да пренастрои икономиката си. Твърде дълго време делът на държавните служители и дори числеността на войската бяха изкуствено завишавани, за да се създават работни места. Сега Гърция трябва да развива нови сектори на икономиката си, за да намери работа на армията от безработни. Безработицата надхвърля 25%, а при младежката безработица, процентът е още по-висок. Страната предимно разчита на туризма, търговския си флот, а производството и селското стопанство са на заден план. Гърция обаче има нужда от износ и производство. Световната кризи силно удари международната търговия, а с това и интересите на корабния транспорт, на който разчита Гърция. Туризмът също поизостана. Сега е време за развитието нови сектори в икономиката като информационните и телекомуникационните технологии например. Държавата може да помисли и за реформи в националната си отбрана. Гърция дълго време поддържа най-големият военен бюджет като процент от БВП от всички държави членки на НАТО с изключение на САЩ.

Нека сега да разгледаме и анализираме статистическите данни за икономиката на страната.

2000 2001 2002 2003 2004 2005 2006 2007 2008 2009 2010 2011 2012 2013 2014
Реален ръст на БВП 4 3,7 3,2 6,6 5 0,9 5,8 3,5 −0.4 −4.4 −5.4 −8.9 −6.6 −3.9 0,8
дълг към БВП (%) 99,6 100,1 98,3 94,2 95,1 106,9 103,4 103,1 109,3 126,8 146 171,4 156,9 175 177,1
Структурен баланс (% от БВП) −4.2 −4.9 −4.5 −5.7 −7.7 −5.2 −7.4 −7.8 −9.7 −14.7 −9.8 −6.3 -0,6 2,2 0,4

По данни на Уикипедия

От графиката виждаме, че държавният дълг на Гърци расте през последните 15 г. с изключение на периодите между 2001 и 2003, 2005 и 2007. Следващото намаление на дълга е през 2012 г., когато е и голямото отписване на частния дълг. Въпреки че в тези периоди наистина има намаление на съотношението на дълга спрямо БВП това се дължи на по-бързия растеж на БВП. Вижда се, че дори през годините на икономически растеж Гърция поддържа високи нива на структурен дефицит, което посочих за един от основните проблеми за настоящата криза. Въпреки това вследствие на политиката на затягане на коланите, наложена от Тройката, Гърция успява да намали структурния си дефицит и дори да излезе на излишък през 2013 г. От друга страна обаче цената за това е продължена икономическа рецесия. Съотношението на дълг към БВП също се влошава вследствие на намалението на БВП. Мит е, че гърците не приемат промените. Между 2009 г. и 2013 г. средната работна заплата е спаднала с 16%.

zaplata

Данни: ОИСР[4].

Какво трябва да се направи?

За да се реши гръцката криза двете страни – Гърция и тройката трябва да направят съвместни усилия, а не да се обвиняват взаимно. В този танц първата стъпка е на Гърция. В сферата на публичните финанси голямото предизвикателство, с което Гърция трябва да се справи, е постигането на първичен излишък – т. е. държавата да може да събира толкова приходи, че да покрие разходите си, без разходите по обслужване на националния дълг. Гърция даде индикации за постигането на първичен излишък през 2013 и частните кредитори отново започнаха да й отпускат заеми през 2014 г. Всички изгледи насочваха към това, че е и през 2014 г. страната може да има излишък и дори икономически ръст, но в края на годината икономиката отново тръгна надолу. Това съвпадна и с идването на Ципрас на власт. Гърция все още не може да постигне първичен излишък, въпреки че заявките за бюджет 2015 са точно такива. Остава да видим. Без подобен излишък страната ще е непрекъснато зависима от външно финансиране, а оттам и преговорната й позиция ще остава слаба. Без първичен излишък тя Гърция не може да отсвири кредиторите си.

От друга страна Тройката също би трябвало да направи отстъпки. Дори и при най-добро желание за реформи на Гърция страната не може сама да излезе от порочния кръг на теглене на нови заеми само с цел плащане на стари задължения. По тази причина ми се струва уместно да бъде отписан и част от дълга на Гърция към някои от най-големите й държави кредиторки, с което на първо място визирам Германия. Отписван на част от дълга вече имаше през 2012 г., но тогава частните инвеститори бяха тези, които се отказаха от голяма част от вземанията си. Ред е и държавите кредиторки да направят отстъпки.

Какви са политическите последствия от референдума?

След икономиката идва ред да коментирам и възможните политически последствия от референдума. Победа за Ципрас с бюлетина „охи“ би отприщила вълна от реакции в цяла Европа. Това би създало пример за подражание за останалите европейски политици, най-вече от южната периферия, но дори от твърдото ядро на ЕС, че е възможна алтернатива на настоящата политика на съкращения и икономии от една страна и политиката на международен финансов диктат от друга. За страни с подобни дългови проблеми, като Испания това ще е предизвика възход на левите сили, визирам движението Подемос, които отхвърлят бюджетните рестрикции. Именно това кара германците да са толкова неотстъпчиви. Германия все някак да е може да си позволи да спаси Гърция, но какво ще стане, ако другите държави се наредят на опашката?

Освен крайната левица другите политически сили, които ще спечелят, са крайно десните. Марин Льо Пен – лидер на радикално дясната френска партия Национален фронт вече поздрави Ципрас, за това, че се опълчва на международния натиск. Понастоящем партията на Льо Мен е трета политическа сила във Франция. За националистите победа на Ципрас в референдума ще означава победа на националната държава над наложените от европейската бюрокрация решения. Естествено е, че политиците от тройката не биха желали, което и да е от тези неща да се случи и се опитват да повлияят на решението на избирателите. Така или иначе, от крайно лявото, до крайно дясното всеки следи как ще се развие ситуацията в Гърция и какви ползи може да извлече за себе си.

След края бих искал и да направя сравнение с нашата страна. В известен смисъл България се явява пълна противоположност на Гърция, както финансово, така и политически, че и културно. Във финансово отношения България допреди кризата води стриктна фискална политика, която не само че гарантира балансиран бюджет, но и дори генерира излишъци, с които страната ни изплащаше дълговете, натрупани в последните години на социалистическото ни минало. Въпреки че това се промени след кризата и страната ни отново започна да трупа дефицит след дефицит, сме все още далече от гръцкия сценарий.

По-голямата разлика е на ниво политическа култура. Да на пръв поглед, културите ни са близки. Споделяме донякъде южняшкия манталитет, но с една голяма разлика. Българските политици провеждат политика на неконфронтация, винаги внимателни да не обидят никого от големите, досущ като лирическия герой на Вазов в едно от най-гениалните му, но и най-недооценени стихотворения „Средството да нямаш врагове“.

Гърците от своя страна са борбени и неотстъпчиви. Готови са да се изправят сами срещу всички големи лидери и в резултат на това дори да предизвикат съчувствието на мнозина. „Ето те се опълчиха на Германия, ето те не отстъпват пред банките и големите пари. Дано да успеят да им натрият носовете.“ Тази позиция обаче пропуска, че самите гръцки политици изиграват основна роля за разразяването на кризата.

Не мисля, че нито гръцкия, нито българския подход са изцяло правилни. Както е поучавал древногръцкият философ Аристотел: Доброто е в мярката между две крайности.

Автор: Добрин Станев

Източници:

McDonald, Ch. (2012) Are Greeks the hardest workers in Europe? BBC, http://www.bbc.com/news/magazine-17155304

BBC, (28.06.2015). Greece debt crisis: ECB ‘to end’ bank emergency lending http://www.bbc.com/news/world-europe-33303105

BBC, (29.06.2015). Greek debt crisis: Why a bailout referendum? http://www.bbc.com/news/world-europe-33314442

Fox, E. (19.09.2011). The History Of Greek Sovereign Debt Defaults. Investopedia. http://www.investopedia.com/financial-edge/0911/the-history-of-greek-sovereign-debt-defaults.aspx

Guardian (29.06.2015).Where did the Greek bailout money go? http://www.theguardian.com/world/2015/jun/29/where-did-the-greek-bailout-money-go?CMP=fb_gu

Applebaum, A. (23.06.2015). It’s Not the Economy, Stupid The Greek crisis is a political mess that threatens all of Europe. The Slate, http://www.slate.com/articles/news_and_politics/foreigners/2015/06/greek_financial_crisis_will_prime_minister_alexis_tsipras_make_necessary.html?wpsrc=sh_all_dt_fb_ru

Stiglitz, Europe’s Attack on Greek Democracy, Project Syndicate.

WSJ, (21.11.2014). Greece Expects Primary Budget Surplus for 2015 But Spending Plans Not Agreed with Creditors http://www.wsj.com/articles/greece-expects-primary-budget-surplus-for-2015-1416567297

Worstall, T. (16.02.2015). Greece Still Has A Vast Problem; It Doesn’t Have A Primary Budget Surplus Forbes, http://www.forbes.com/sites/timworstall/2015/02/16/greece-still-has-a-vast-problem-it-doesnt-have-a-primary-budget-surplus/

[1] Transparency International (2014). Corruption perception index. http://www.transparency.org/cpi2014/infographic/regional/european-union-and-western-europe

[2] Гърция няма да плати 1.6 млрд. евро на МВФ днес, в-к Сега. http://www.segabg.com/article.php?id=758242#.VZIR11QAwLg.facebook

[3] От 216 на 163 млрд. евро. Данни Евростат.

[4]ОИСР, Средни годишни заплати, http://stats.oecd.org/Index.aspx?DataSetCode=AV_AN_WAGE#


Изкуството на аргумента или как да водим дебати?

6a00d83451601c69e20120a4f7d2dd970b„В спора се ражда истината.” твърдели старите римляни. Преди тях в древна Гърция Сократ изпитвал събеседниците в дълги диалози си в опит да стигне до истината. Заниманието на Сократ никак не било безобидно, тъй като в крайна сметка му коствало  живота.

Страстта към спора продължава и до днес повече от 2500 години след Сократ. Човешкото любопитство, нашето желание да стигнем до истината не спира да ни провокира. Понякога хората се спират на някоя позиция и решават, че тази позиция е правилната. Нещо повече, ние изпитваме потребност да защитаваме нашите позиции срещу позициите на другите. Ето защо дискусиите заемат важно място в човешкия живот. В нашето ежедневие ние непрестанно сме свидетели на сблъскване на различни позиции дали когато гледаме парламентарните дебати по телевизията или дори когато сме изправени пред лична дилема.

Държа да уточня още сега, че въпреки че дебатите са важни и навсякъде, много хора се опитват да ги избягват. Една причина затова е, че хората се страхуват да влязат в спор. Страхуват се да не обидят другите, защитавайки позицията си; страхуват се да не бъдат обидени или просто се страхуват  да не загубят спора, с което едва ли не и част от егото им ще изчезне. Други намират дебатите за скучни или в най-добрия случай – бързо доскучаващи. Трети пък са скептично настроени към всички и към всичко. Такива хора никога не влизат в спор, защото имат готов универсален отговор за всеки въпрос – „този пък какво ме занимава, да не би да си мисли, че знае по-добре от мен”. Всички тези опасения са разбираеми, но не бива да ни пречат да мислим за важните неща и поне вътрешно в себе си да се опитваме да се аргументираме добре.

Въпреки че дискусиите заемат толкава важна част от живота ни, улисани в привързаността ни към нашите тези, ние често пренебрегваме основните принципи на добрата дискусия – добрия тон и добрите аргументи. В това кратко есе ще се опитам да посоча някои основни принципи, за воденето на добри дискусии със силни аргументи. Целта ми е да накарам хората да се замислят върху твърденията си и върху начина по който ги поднасят, защитават или най-общо казано – аргументират. Когато слушаме политиците например твърде често виждаме грешки в разсъжденията или умишлени манипулации, които наблюдателният и добре трениран в дебатите човек не бива да както да пропуска, така и да допуска.

Целта ми в това есе е в кратка форма да придам някои от основните принципи на  воденето на дебати и добрата аргументация. Ще започна с основните правила на общуването с другите като уважението към събеседниците ни без които никой цивилизован спор не би бил възможен. След това ще обясня как се структурира теза и как тя се защитава с аргументи. Най-накрая ще се спра на най-често срещаните логически грешки в аргументацията.

Първото правило във всяка дискусия е – уважавайте събеседницие си. Твърде често това правило остава недоизказано и недостатъчно внимание му се обръща, може би защото е толкова фундаментално и сякаш самоочевидно. Опитът ми е показал, че никак не е самоочевидно.

Един от интересните житейски факти е, че хората имат различни мнения. Това не бива нито да ни учудва, нито да ни ядосва преждевременно. Нормално е хората да имат различни позиции. В демократичното общество това дори е ценност, която се нарича плурализъм. Различията в мненията е причината да има дебати. Ако всички мислеха еднакво, нямаше да има нужда от дебати и размяна на мисли и позиции.

Когато срещу нас стои човек с различна позиция, не трябва да го отричаме като недостоен, глупав, продажен, само защото не мисли като нас. Хората обичат мненията си като всичко свое и се чувстват неловко, когато другите не мислят като тях. Това обаче не е повод изначално да отричаме другите.

Напротив. Нашите събеседници са равни на нас. Със самия акт на встъпване в дискусия, със самото сядане на една маса с нашите събеседници, ние имплицитно признаваме следното: признаваме тях като хора; признаваме тяхното право на мнение и допускаме, че притежават интелигентност поне колкото нашата, за да го защитят. Освен това се задължаваме и да слушаме. Без тези предпоставки не може да има диалог, а само размяна на обиди или в най-добрия случай разговор между глухи. Това е безсмислено. Защо въобще ще искаш да говориш с някого, щом го отричаш, обиждаш или не искаш да го чуеш? Нещо повече, обиждайки другия, ние обиждаме и себе си. Ако смятаме опонента си за глупав, то ние не сме по-умни, щом спорим с него

Правото да изразим позиция в спор, обаче трябва да ни създаде и задължение да чуем позицията на другия. Ответната страна в дебатите заслужава нашето внимание. Слушайте какво другата страна иска да ви каже и вникнете в думите й. Преди да отречете чуждата позиция, е нужно да я осмислите добре и разберете. Само след това идва редът на атаката, ако се налага

За да протече въобще диалог, е нужно да откриете някаква допирна точка между страните. Нека тази допирна точка да се превърне и в стандарт за оценка на аргументите на двете страни. Участниците в дебата могат да се съгласят върху няколко водещи принципи: например какви аргументи са допустими и какви не са, съществуват ли общи ценност или общи допускания, към които да се обърнем при несъгласие. Тук дискутиращите трябва да се съгласят на правилата ни играта как да водим спор.

Аргументите

Да си възпитан към събеседниците си не означава да си безкритичен към аргументите им. Както посочихме, не печелим дебатите, като наричаме опонентите си глупави, а като даваме по-силни аргументи от техните. За целта трябва да покажем как от предпоставките, които даваме следва заключението, което извеждаме. За да са добри аргументите, те трябва да са общовалидни, неизхождащи от лични предпочитания т.е. способни да убедят безпристрастен страничен наблюдател и да следват логическите закони, което означава да не се допускат логически грешки. Сега ще се спра на грешките и на потенциалните източници на грешки. Нека направя няколко уточнения. Много от логическите грешки могат да се групират, защото се принципите им си приличат. Много от грешките имат латински имена. Това не трябва да ни плаши. Много от тях са били открити от средновековни мислители, които са писали на латински. Латинските термини са преведени и онагледени с примери.

Логически грешки и потенциални опасности:

Плашилото (strawman). С този аргумент единият от събеседниците преиначава думите на другия с цел да ги обори по-лесно. Или с други думи това е когато оборваме нещо, което другия не твърди, оборваме плашило, а не истинска заплаха. Например: По време на президентската надпревара в САЩ през 2004 г. един от претендентите – Джон Кери изразява позицията, че САЩ е трябвало да проведе повече разговори със съюзниците си включително и Франция преди да нападне Ирак през 2003 г. Тогава един републикански сенатор обвинява Кери, че искал Париж да определя външната политика на САЩ. Всъщност Кери няма това предвид .

Грешна дихотомия. Не всичко е само бяло или черно. Това е грешката да приемем, че един проблем има само две възможни решения, когато всъщност е възможно и трето.
Например президентът на САЩ Джордж Буш често заявяваше: „Водим война срещу тероризма. Или сте с нас или сте против нас.” Не можем ли да приемем, че не искаме да сме с него без да сме с терористите? Възможно е една държава да запази неутралитет без това да означава, че подкрепя тероризма.

Корелация не означава причинност. Това, че две неща се случват едно след друго само по себе си не означава, че първото е причина за второто, нито пък че второто е причина за първото, нито пък, че има връзка помежду им. Това, че някой не е защитил добре тезата си не означава непременно, че той греши или опонентът е прав.

Non sequitur в превод от латински означава „не следва”. Това е логическа грешка при която заключението, което правим не следва от предпоставките, които сме дали. Например: „В страната Х положението е предреволюционно, ако бързо не вземем мерки нещата и при нас ще загрубеят.” Само на базата на тези сведения не можем да направим подобно заключение, че трябва да действаме. Може ние да сме свръхсила, която да успокои положението. Може обаче действията ни като свръхсила всъщност да причинят революцията и повече страдания. Може да сме малка държава, която няма ресурсите да спаси положението. Грешката non-sequitur има различни видове. Общото между тях е липсата на логическа връзка между предпоставките и заключението.

Ирелевантност. Това е по-очевиден пример за „не следва”.  Ирелевантност е когато аргументите ни нямат нищо общо с тезата, която защитаваме. Например не можем да обвиняване ваксината срещу полиомиелит, че не лекува да речем грип.

Post hoc ergo propter hoc  в превод от латински „след нещото, следователно причина за нещото”. Това, че нещо се е случило след друго нещо не означава автоматически, че е негова причина. Може да е, може и да не е. Ако задължително приемем, че е нещо е причина за друго само на базата, че се случва преди него, правим грешка. Тази грешка е от една група с по-горе описаната грешка, че корелацията означава причинност.

Reductio ad absurdum. Означава да насилваш аргумент до крайност. Когато стигнеш тази крайност, виждаш, че аргументът изглежда или абсурден, или отвратителен, което значи че аргументът като цяло трябва да бъде отхвърлен. Reductio ad absurdum не във всички случаи е грешка. Идеята е да се дискредитира дадена позиция, когато се посочат някои нейни неприятни последствия, ако позицията се следва до край. Това е близко но различно от проблема с хлъзгавия склон.

Хлъзгавият склон (slippery slope). Приемайки дадено твърдение, някой ни кара да приемем и второ твърдение, което може да е следствие от първото. Невинаги второто твърдение следва от първото. Пример: Ако дадем малко свобода на учениците (да речем да използват мобилни телефони в час), няма да свърши с това. Те ще искат още и още свободи и накрая ще настъпи анархия. При попадане на хлъзгав склон спорещите винаги трябва да внимават дали наистина не се прекъсва логическата връзка по някое време. Често това възражение е важно, когато става дума за ситуации на градация или полутонове, а не за дихотомия на черно или бяло или аргументи за купчината.

Купчината. Името идва от един древен парадокс. Пред вас имате една купчина с камъчета. Ако махнете едно, ще имате ли пак купчина? Да. Ами, ако махнете още едно? Да. Така, махайки камъче по камъче накрая се оказва, че купчината изчезва, но ние така и не сме успели да направим разграничение кога има купчина и кога купчината престава да бъда купчина. Логиката в тази загадка се крие в теорията на малките числа – Малки промени в дългосрочен план дават големи промени. Тези аргументи се срещат когато става въпрос за определен континуум. Така ние минаваме през различни отсенки, а не говорим единствено за бяло или черно. Въпреки че можем да откроим черното от бялото понякога се затрудняваме да определим отсенките. Това, че се затрудняваме да определим отсенките обаче не означава, че не съществуват черно или бяло и че някои отсенки са по-близо до едното, отколкото до другото. В известен смисъл количествените промени причиняват и качествени промени. Например: Ако си пийвам една чаша вино след вечеря всяка седмица, едва ли може да се каже, че злоупотребявам. Но щом една чаша не ме кара да злоупотребявам, нека добавя и още една чаша, и после още една, и още една… В един момент ще стане ясно, че злоупотребявам с виното. Това, че е трудно да се каже кой е точно този момент, не означава, че не съществуват ситуации на умерена консумация и на злоупотреба.

Ad hominem. Грешката ad hominem е, когато се атакува не позицията на даден човек, а самият човек. Съществуват различни видове подобни аргументи, които ще посоча в следващите няколко примера за грешки от този вид. Този вид грешни аргументи се използват широко и изнервящо от политиците.

Да съдим по произхода. Това е грешката да смятаме, че нещо е добро или лошо, правилно или неправилно само заради произхода на твърдението или дори произхода на човека, изказал твърдението. Тази грешка измества фокуса от твърдението, към човека или по общо към източника на твърдението, често превръщайки се в ad hominem грешка. Например: Един политик вместо да отговори на въпросите за корупция, които на журналистите му задават отправят, той обявява, че те журналистите са продажници, които изпълняват чужди поръчки и на които не може да се вярва.

Позоваването на авторитет. Това е грешката да приемем, че нещо е вярно, само защото някой авторитетен човек го е казал без обаче да даваме други аргументи. Това е грешка. Бихме избягали от грешката за позоваване на авторитет, ако използваме самите аргументи на авторитета, стига да са верни, а не да се осланяме на това, че авторитетът ги е казал. Може би авторитетът е станал авторитет заради добрите си наблюдения и аргументи?

Позоваване на доминиращи в обществото нагласи. Подобно на позоваването на авторитет. Това, че нещо е популярно в обществото не означава непременно, че е вярно.

Tu quoque. Вид на аd hominem грешка. Превежда се като: „ти също?”. Ситуация, при която отговарящият вместо да отговаря, се защитава като контраатакува с въпрос. Често това е обвинението, че опонентът е лицемер и той не постъпва по начина, по който защитава или проповядва. Това, че някой е лицемер или не, обаче не е логически свързано с истинността на позицията, която защитава, а само с личността на говорещия. Например представете си следния диалог:

А: Нали знаеш, че не трябва да паркираш пред онзи знак.
Б: Да, знам, това.
А: Защо вчера паркира неправилно?
Б:  Ами ти, не го ли правиш? Онзи ден и ти беше спрял там.

В същината си този спор се отнася до поведението на двамата грешно паркиращи. Той обаче не отхвърля позицията, че не трябва да паркираме на места, на които е забранено.

Неразбиране на аргумента. Приемането, че аргументът е грешен само защото не го разбираме. Може да е, може да не е. Това, че на разбираме аргумента е по-скоро наш проблем. Целесъобразно е да се запознаем добре с въпроса преди да критикуваме и влизаме в дебати.

Неяснота. Често хората не са достатъчно ясни, когато изразяват позиции или аргументи. Това не означава непременно, че грешат, нито и че са прави. Просто са неясни и не знаем как да оценим твърденията им. Не знаем докъде се простира тяхната приложимост или дори значение. В този случай можем да помолим нашите събеседници да са по-ясни.

Необорими твърдения. Съществуват някои твърдения, които са толкова общи или които могат да включват толкова много неща, че на практика са необорими. Освен, че са необорими в повечето случаи подобни твърдения са безполезни в спор, било то защото са самоочевидни, било то защото са твърде общи, за да имат смисъл. Например: „Всички хора са егоисти и каквото и да правят го правят в личния си интерес.” Ако дадем пример с хора, които постъпват алтруистично, то тогава отговорът би бил, че те постъпват алтруистично, защото е в егоистичния им интерес. Подобно твърдение за същността на егоизма, което да съчетава в себе си и противоположната на егоизма идея – алтруизма, е толкова общо, че не ни дава никаква ценна информация по време на спор. Ако всяко поведение е егоистично и никакво друго поведение не е възможно, то егоизъм става синоним на всяко, което не носи никаква информация.

Подвеждащ/ насочващ въпрос. Това е въпрос, който ни заклещва да дадем определен вид отговор, често изключващ други възможни отговори. Това са зле формулирани въпроси, но се използват твърде често дори в съдебните процеси, заблуждавайки хората. Класическият пример за такъв въпрос е: „Ти спря ли да биеш жена си? Кажи ми: Да или не?” По който и от двата начина човек да отговори, отговорът му предполага, че някога все пак е бил жена си. Дори въобще да няма жена!

Тежестта на доказателството (Burden of truth). Това не е логическа грешка, а правило за аргументация. Тежестта на доказателството означава, че всеки, който поставя теза, трябва да я подкрепи с аргументи.

Ако нещо е вярно за една част, то е вярно и за цялото. (Fallacy of composition ). Това невинаги е така. Например: Аз не мога да видя отделните атоми. Знам, че всичко около мене е изградено от атоми. Правя заключението, че всичко около мене е невидимо.

Ако нещо е вярно за цялото, то е вярно и за честите му. (Fallacy of division). По същата логика аз виждам една картина, но не мога да видя отделните атоми, разбирани като самостоятелни единици, от които е изградена.

От тези две грешки можем да изведем следното правило. От това, че нещо е валидно за частното, не означава, че е валидно за общото, а също и от това, че нещо е валидно за общото, не означава че е валидно и за частното.

В този ред на мисли е подходящо да споменем и „парадокса на благосъстоянието” на икономиста Джон Майнард Кейнс. Според Кейнс, ако всеки човек пести по време на рецесия, това няма да доведе до по-голямо богатство в обществото, а ще доведе до по-малко потребление и по-ниски нива на икономически растеж, а оттам и общото ниво на спестявания в икномиката няма да нарасне.

Средното положение. Много автори, от Аристотел до индийските мъдреци твърдят, че истината се намира между две крайности. Само по себе си това твърдение не носи достатъчно информация. Не можем да сме a priori сигурни, че при спор между две крайни позиции  истината задължително е някъде по средата. Истината може и да е там, но може и да не е. Дори да приемем, че истината е по средата на две крайности, това невинаги ни казва къде точно е тя. Дали не е леко изместена към някоя от страните? Ако е така, към коя? Така или иначе са нужни доказателства, за да разберем къде точно е истината.

От друга страна, практически погледнато, постигането на компромис или както се казва: „срещане на позициите някъде по средата”, в преговорите между двете страни често е успешен ход. Освен това някакво средно положение, може и да не е най-правилното решение, но понякога е единственото приемливо за страните решение.

Никой истински … Този грешен аргумент има следната форма: Никой истински ….. (човек, мъж, журналист, българин или каквото си поискате) не би…. (направил) еди-какво си. Но ето вижте един, човек от тази група (мъж, българин или каквото си поискате), който не следва вашето правило. Е, не. Тогава той не е истински представител на групата (мъж, българин и тн.). Така стигаме до определение на тази грешка: Фактът, че един представител на групата е изключение ни кара да обявим, че той не е истински представител на тази група. Изглежда, че изключението замърсява чистотата на групата. Този вид твърдения са особено хлъзгави, защото постоянно се променят и никога не могат да бъдат де факто оборени, защото говорителят може да си измисля идеалната група от „истински членове”, както на него му харесва.

Аргументите от типа „никой истински” често се прилагат за цели класове събития. Например: На обвиненията за всички провали и злоупотреби, които социалистическите режими нанасят на обществата, където са приложени, привърженикът на социализма може никога да не отстъпи с аргумента, че всъщност тези социалистически режими в историята наистина са направили грешки, но всъщност те не са истински социалистически режими, защото никой истински социалистически режим не би бил такъв (потиснически, неефективен, лицемерен).

Грешката на кръгово доказателство (Begging the question, petitio principii в превод от латински приемайки началото). Тази грешка допускаме, ако предварително приемем за дадено това, което трябва да докажем. Или пък да предпоставим заключението. Или да приемем без да доказваме това, което трябва да докажем. Или: „Това е така, защото е така”. Например: „Защо безработицата е толкова висока?” „Защото много хора нямат работа.”

Генерализиране от единичен случай. Това е грешката, при която използваме единичен случай, например на личен опит, за да правим на общи заключения. Например: Познавам Йоргус. Той е грък. Освен това е и много мързелив. Следователно всички гърци са като него мързеливци. Не можем да изведем подобно заключение за целия клас от тази единствена предпоставка.

Тексаският стрелец. Това е грешката, при която виждаме единствено аргументи, които подкрепят тезата ни. Името на грешката идва от един тексаски стрелец, който стрелял произволно по една стена, а после ограждал с боя местата, където са били попаднали изстрелите му, така че да приличат на мишени, улучени в десетката.

Грешката на комарджията. Това е грешната представа, че ако досега си имал шанс, ще продължаваш да имаш. Например, ако три последователни пъти хвърлиш ези, ти да мислиш, че шансът ти да хвърлиш ези и четвъртия път е по-голям. Не, той е 50%.

Пледиране за изключение. Пледирането за изключение представлява приемане на позицията като цяло, но с настояването за изключения в конкретния случай. Това невинаги е логическа грешка, но трябва много да се внимава във всеки случай.
Ето пример за специално пледиране: Министрите в държавата Х виждат, че държавния дефицит е твърде голям и като цяло са съгласни, че трябва държавата да намали разходите си, но всеки от тях пледира за изключение в собственото си министерство. Всеки министър казва по време на заседанието на кабинета: „Да, държавата трябва да намали разходите си, но не би било разумно моето министерство да прави съкращения, защото…”

Убедителността
Накрая бих искал да се откъсна от темата за грешките и да кажа няколко думи за убедителността. Хората са интересни създания. Понякога дори най-добре аргументираната позиция не може да ги накара да променят мненията си. Това понякога всъщност е доста често. Често хората могат да се повлияят от странични фактори като първично мнение, чувства, чар на говорещия и др. Това обаче не бива да ни спира да се стремим да търсим все по-добри и силни аргументи. Търсейки ги обаче трябва да знаем, че не винаги ще успеем да убедим събеседниците или аудиторията си. Дори силни аргументи, поднесени по неподходящ начин, например с високомерие, могат да отблъснат аудиторията. Според Аристотел изкуството на реториката не се състои само в логическите аргументи (логос), но съдържа и други два компонента (етос и патос).

Днес специалисти по комуникации отделят средства и време, не за да търсят истината, а за да открият най-ефективните начини за влияние върху обществото в името на една или друга политическа сила или накратко –  пропаганда. Ако не става дума за политика, а за обикновена стока на пазара можем да използваме и по-безобидния термин – реклама. Пропагандата и рекламата нямат за цел стигането на истината а предлагане на своя продукт на публиката.

Затова е и важно критично мислещият човек да вземе това предвид. В света манипулацията се е превърнала в цяла индустрия, всъщност в поне няколко различни индустрии. Критичното мислене и добрите аргументи в известен смисъл ни пазят от манипулативни твърдения. Наистина, критично мислещият човек невинаги би успял да убеди събеседниците си със силата на добрите аргументи. Това обаче не бива да се превръща в причина за отчаяние. В крайна сметка големите въпроси рядко се решават само в една спечелена или загубена дискусия. Дебатите се случват постоянно и е важно да сме добра подготвени за тях, като познаваме принципите им. Сред принципите на добрите дебати са да уважаваме събеседниците си и да внимаваме в аргументите си.

Автор: Добрин Станев

Библиография:

Аристотел, (2013). Реторика. София: Изд. Захари Стоянов.

Freeley,  A &, D. Steinberg  (2009). Argumentation and debate critical thinking for reasoned decision making. Boston: Wadsworth.

Sinnott-Armstrong, W. &, Fogelin, R. (2010). Understanding argument. Introduction to informal logic. Belmont: Wadsworth.

В графичен вид някои от логическите грешки описани в статията са представени на този сайт.