Category Archives: Culture

Изкуството на аргумента или как да водим дебати?

6a00d83451601c69e20120a4f7d2dd970b„В спора се ражда истината.” твърдели старите римляни. Преди тях в древна Гърция Сократ изпитвал събеседниците в дълги диалози си в опит да стигне до истината. Заниманието на Сократ никак не било безобидно, тъй като в крайна сметка му коствало  живота.

Страстта към спора продължава и до днес повече от 2500 години след Сократ. Човешкото любопитство, нашето желание да стигнем до истината не спира да ни провокира. Понякога хората се спират на някоя позиция и решават, че тази позиция е правилната. Нещо повече, ние изпитваме потребност да защитаваме нашите позиции срещу позициите на другите. Ето защо дискусиите заемат важно място в човешкия живот. В нашето ежедневие ние непрестанно сме свидетели на сблъскване на различни позиции дали когато гледаме парламентарните дебати по телевизията или дори когато сме изправени пред лична дилема.

Държа да уточня още сега, че въпреки че дебатите са важни и навсякъде, много хора се опитват да ги избягват. Една причина затова е, че хората се страхуват да влязат в спор. Страхуват се да не обидят другите, защитавайки позицията си; страхуват се да не бъдат обидени или просто се страхуват  да не загубят спора, с което едва ли не и част от егото им ще изчезне. Други намират дебатите за скучни или в най-добрия случай – бързо доскучаващи. Трети пък са скептично настроени към всички и към всичко. Такива хора никога не влизат в спор, защото имат готов универсален отговор за всеки въпрос – „този пък какво ме занимава, да не би да си мисли, че знае по-добре от мен”. Всички тези опасения са разбираеми, но не бива да ни пречат да мислим за важните неща и поне вътрешно в себе си да се опитваме да се аргументираме добре.

Въпреки че дискусиите заемат толкава важна част от живота ни, улисани в привързаността ни към нашите тези, ние често пренебрегваме основните принципи на добрата дискусия – добрия тон и добрите аргументи. В това кратко есе ще се опитам да посоча някои основни принципи, за воденето на добри дискусии със силни аргументи. Целта ми е да накарам хората да се замислят върху твърденията си и върху начина по който ги поднасят, защитават или най-общо казано – аргументират. Когато слушаме политиците например твърде често виждаме грешки в разсъжденията или умишлени манипулации, които наблюдателният и добре трениран в дебатите човек не бива да както да пропуска, така и да допуска.

Целта ми в това есе е в кратка форма да придам някои от основните принципи на  воденето на дебати и добрата аргументация. Ще започна с основните правила на общуването с другите като уважението към събеседниците ни без които никой цивилизован спор не би бил възможен. След това ще обясня как се структурира теза и как тя се защитава с аргументи. Най-накрая ще се спра на най-често срещаните логически грешки в аргументацията.

Първото правило във всяка дискусия е – уважавайте събеседницие си. Твърде често това правило остава недоизказано и недостатъчно внимание му се обръща, може би защото е толкова фундаментално и сякаш самоочевидно. Опитът ми е показал, че никак не е самоочевидно.

Един от интересните житейски факти е, че хората имат различни мнения. Това не бива нито да ни учудва, нито да ни ядосва преждевременно. Нормално е хората да имат различни позиции. В демократичното общество това дори е ценност, която се нарича плурализъм. Различията в мненията е причината да има дебати. Ако всички мислеха еднакво, нямаше да има нужда от дебати и размяна на мисли и позиции.

Когато срещу нас стои човек с различна позиция, не трябва да го отричаме като недостоен, глупав, продажен, само защото не мисли като нас. Хората обичат мненията си като всичко свое и се чувстват неловко, когато другите не мислят като тях. Това обаче не е повод изначално да отричаме другите.

Напротив. Нашите събеседници са равни на нас. Със самия акт на встъпване в дискусия, със самото сядане на една маса с нашите събеседници, ние имплицитно признаваме следното: признаваме тях като хора; признаваме тяхното право на мнение и допускаме, че притежават интелигентност поне колкото нашата, за да го защитят. Освен това се задължаваме и да слушаме. Без тези предпоставки не може да има диалог, а само размяна на обиди или в най-добрия случай разговор между глухи. Това е безсмислено. Защо въобще ще искаш да говориш с някого, щом го отричаш, обиждаш или не искаш да го чуеш? Нещо повече, обиждайки другия, ние обиждаме и себе си. Ако смятаме опонента си за глупав, то ние не сме по-умни, щом спорим с него

Правото да изразим позиция в спор, обаче трябва да ни създаде и задължение да чуем позицията на другия. Ответната страна в дебатите заслужава нашето внимание. Слушайте какво другата страна иска да ви каже и вникнете в думите й. Преди да отречете чуждата позиция, е нужно да я осмислите добре и разберете. Само след това идва редът на атаката, ако се налага

За да протече въобще диалог, е нужно да откриете някаква допирна точка между страните. Нека тази допирна точка да се превърне и в стандарт за оценка на аргументите на двете страни. Участниците в дебата могат да се съгласят върху няколко водещи принципи: например какви аргументи са допустими и какви не са, съществуват ли общи ценност или общи допускания, към които да се обърнем при несъгласие. Тук дискутиращите трябва да се съгласят на правилата ни играта как да водим спор.

Аргументите

Да си възпитан към събеседниците си не означава да си безкритичен към аргументите им. Както посочихме, не печелим дебатите, като наричаме опонентите си глупави, а като даваме по-силни аргументи от техните. За целта трябва да покажем как от предпоставките, които даваме следва заключението, което извеждаме. За да са добри аргументите, те трябва да са общовалидни, неизхождащи от лични предпочитания т.е. способни да убедят безпристрастен страничен наблюдател и да следват логическите закони, което означава да не се допускат логически грешки. Сега ще се спра на грешките и на потенциалните източници на грешки. Нека направя няколко уточнения. Много от логическите грешки могат да се групират, защото се принципите им си приличат. Много от грешките имат латински имена. Това не трябва да ни плаши. Много от тях са били открити от средновековни мислители, които са писали на латински. Латинските термини са преведени и онагледени с примери.

Логически грешки и потенциални опасности:

Плашилото (strawman). С този аргумент единият от събеседниците преиначава думите на другия с цел да ги обори по-лесно. Или с други думи това е когато оборваме нещо, което другия не твърди, оборваме плашило, а не истинска заплаха. Например: По време на президентската надпревара в САЩ през 2004 г. един от претендентите – Джон Кери изразява позицията, че САЩ е трябвало да проведе повече разговори със съюзниците си включително и Франция преди да нападне Ирак през 2003 г. Тогава един републикански сенатор обвинява Кери, че искал Париж да определя външната политика на САЩ. Всъщност Кери няма това предвид .

Грешна дихотомия. Не всичко е само бяло или черно. Това е грешката да приемем, че един проблем има само две възможни решения, когато всъщност е възможно и трето.
Например президентът на САЩ Джордж Буш често заявяваше: „Водим война срещу тероризма. Или сте с нас или сте против нас.” Не можем ли да приемем, че не искаме да сме с него без да сме с терористите? Възможно е една държава да запази неутралитет без това да означава, че подкрепя тероризма.

Корелация не означава причинност. Това, че две неща се случват едно след друго само по себе си не означава, че първото е причина за второто, нито пък че второто е причина за първото, нито пък, че има връзка помежду им. Това, че някой не е защитил добре тезата си не означава непременно, че той греши или опонентът е прав.

Non sequitur в превод от латински означава „не следва”. Това е логическа грешка при която заключението, което правим не следва от предпоставките, които сме дали. Например: „В страната Х положението е предреволюционно, ако бързо не вземем мерки нещата и при нас ще загрубеят.” Само на базата на тези сведения не можем да направим подобно заключение, че трябва да действаме. Може ние да сме свръхсила, която да успокои положението. Може обаче действията ни като свръхсила всъщност да причинят революцията и повече страдания. Може да сме малка държава, която няма ресурсите да спаси положението. Грешката non-sequitur има различни видове. Общото между тях е липсата на логическа връзка между предпоставките и заключението.

Ирелевантност. Това е по-очевиден пример за „не следва”.  Ирелевантност е когато аргументите ни нямат нищо общо с тезата, която защитаваме. Например не можем да обвиняване ваксината срещу полиомиелит, че не лекува да речем грип.

Post hoc ergo propter hoc  в превод от латински „след нещото, следователно причина за нещото”. Това, че нещо се е случило след друго нещо не означава автоматически, че е негова причина. Може да е, може и да не е. Ако задължително приемем, че е нещо е причина за друго само на базата, че се случва преди него, правим грешка. Тази грешка е от една група с по-горе описаната грешка, че корелацията означава причинност.

Reductio ad absurdum. Означава да насилваш аргумент до крайност. Когато стигнеш тази крайност, виждаш, че аргументът изглежда или абсурден, или отвратителен, което значи че аргументът като цяло трябва да бъде отхвърлен. Reductio ad absurdum не във всички случаи е грешка. Идеята е да се дискредитира дадена позиция, когато се посочат някои нейни неприятни последствия, ако позицията се следва до край. Това е близко но различно от проблема с хлъзгавия склон.

Хлъзгавият склон (slippery slope). Приемайки дадено твърдение, някой ни кара да приемем и второ твърдение, което може да е следствие от първото. Невинаги второто твърдение следва от първото. Пример: Ако дадем малко свобода на учениците (да речем да използват мобилни телефони в час), няма да свърши с това. Те ще искат още и още свободи и накрая ще настъпи анархия. При попадане на хлъзгав склон спорещите винаги трябва да внимават дали наистина не се прекъсва логическата връзка по някое време. Често това възражение е важно, когато става дума за ситуации на градация или полутонове, а не за дихотомия на черно или бяло или аргументи за купчината.

Купчината. Името идва от един древен парадокс. Пред вас имате една купчина с камъчета. Ако махнете едно, ще имате ли пак купчина? Да. Ами, ако махнете още едно? Да. Така, махайки камъче по камъче накрая се оказва, че купчината изчезва, но ние така и не сме успели да направим разграничение кога има купчина и кога купчината престава да бъда купчина. Логиката в тази загадка се крие в теорията на малките числа – Малки промени в дългосрочен план дават големи промени. Тези аргументи се срещат когато става въпрос за определен континуум. Така ние минаваме през различни отсенки, а не говорим единствено за бяло или черно. Въпреки че можем да откроим черното от бялото понякога се затрудняваме да определим отсенките. Това, че се затрудняваме да определим отсенките обаче не означава, че не съществуват черно или бяло и че някои отсенки са по-близо до едното, отколкото до другото. В известен смисъл количествените промени причиняват и качествени промени. Например: Ако си пийвам една чаша вино след вечеря всяка седмица, едва ли може да се каже, че злоупотребявам. Но щом една чаша не ме кара да злоупотребявам, нека добавя и още една чаша, и после още една, и още една… В един момент ще стане ясно, че злоупотребявам с виното. Това, че е трудно да се каже кой е точно този момент, не означава, че не съществуват ситуации на умерена консумация и на злоупотреба.

Ad hominem. Грешката ad hominem е, когато се атакува не позицията на даден човек, а самият човек. Съществуват различни видове подобни аргументи, които ще посоча в следващите няколко примера за грешки от този вид. Този вид грешни аргументи се използват широко и изнервящо от политиците.

Да съдим по произхода. Това е грешката да смятаме, че нещо е добро или лошо, правилно или неправилно само заради произхода на твърдението или дори произхода на човека, изказал твърдението. Тази грешка измества фокуса от твърдението, към човека или по общо към източника на твърдението, често превръщайки се в ad hominem грешка. Например: Един политик вместо да отговори на въпросите за корупция, които на журналистите му задават отправят, той обявява, че те журналистите са продажници, които изпълняват чужди поръчки и на които не може да се вярва.

Позоваването на авторитет. Това е грешката да приемем, че нещо е вярно, само защото някой авторитетен човек го е казал без обаче да даваме други аргументи. Това е грешка. Бихме избягали от грешката за позоваване на авторитет, ако използваме самите аргументи на авторитета, стига да са верни, а не да се осланяме на това, че авторитетът ги е казал. Може би авторитетът е станал авторитет заради добрите си наблюдения и аргументи?

Позоваване на доминиращи в обществото нагласи. Подобно на позоваването на авторитет. Това, че нещо е популярно в обществото не означава непременно, че е вярно.

Tu quoque. Вид на аd hominem грешка. Превежда се като: „ти също?”. Ситуация, при която отговарящият вместо да отговаря, се защитава като контраатакува с въпрос. Често това е обвинението, че опонентът е лицемер и той не постъпва по начина, по който защитава или проповядва. Това, че някой е лицемер или не, обаче не е логически свързано с истинността на позицията, която защитава, а само с личността на говорещия. Например представете си следния диалог:

А: Нали знаеш, че не трябва да паркираш пред онзи знак.
Б: Да, знам, това.
А: Защо вчера паркира неправилно?
Б:  Ами ти, не го ли правиш? Онзи ден и ти беше спрял там.

В същината си този спор се отнася до поведението на двамата грешно паркиращи. Той обаче не отхвърля позицията, че не трябва да паркираме на места, на които е забранено.

Неразбиране на аргумента. Приемането, че аргументът е грешен само защото не го разбираме. Може да е, може да не е. Това, че на разбираме аргумента е по-скоро наш проблем. Целесъобразно е да се запознаем добре с въпроса преди да критикуваме и влизаме в дебати.

Неяснота. Често хората не са достатъчно ясни, когато изразяват позиции или аргументи. Това не означава непременно, че грешат, нито и че са прави. Просто са неясни и не знаем как да оценим твърденията им. Не знаем докъде се простира тяхната приложимост или дори значение. В този случай можем да помолим нашите събеседници да са по-ясни.

Необорими твърдения. Съществуват някои твърдения, които са толкова общи или които могат да включват толкова много неща, че на практика са необорими. Освен, че са необорими в повечето случаи подобни твърдения са безполезни в спор, било то защото са самоочевидни, било то защото са твърде общи, за да имат смисъл. Например: „Всички хора са егоисти и каквото и да правят го правят в личния си интерес.” Ако дадем пример с хора, които постъпват алтруистично, то тогава отговорът би бил, че те постъпват алтруистично, защото е в егоистичния им интерес. Подобно твърдение за същността на егоизма, което да съчетава в себе си и противоположната на егоизма идея – алтруизма, е толкова общо, че не ни дава никаква ценна информация по време на спор. Ако всяко поведение е егоистично и никакво друго поведение не е възможно, то егоизъм става синоним на всяко, което не носи никаква информация.

Подвеждащ/ насочващ въпрос. Това е въпрос, който ни заклещва да дадем определен вид отговор, често изключващ други възможни отговори. Това са зле формулирани въпроси, но се използват твърде често дори в съдебните процеси, заблуждавайки хората. Класическият пример за такъв въпрос е: „Ти спря ли да биеш жена си? Кажи ми: Да или не?” По който и от двата начина човек да отговори, отговорът му предполага, че някога все пак е бил жена си. Дори въобще да няма жена!

Тежестта на доказателството (Burden of truth). Това не е логическа грешка, а правило за аргументация. Тежестта на доказателството означава, че всеки, който поставя теза, трябва да я подкрепи с аргументи.

Ако нещо е вярно за една част, то е вярно и за цялото. (Fallacy of composition ). Това невинаги е така. Например: Аз не мога да видя отделните атоми. Знам, че всичко около мене е изградено от атоми. Правя заключението, че всичко около мене е невидимо.

Ако нещо е вярно за цялото, то е вярно и за честите му. (Fallacy of division). По същата логика аз виждам една картина, но не мога да видя отделните атоми, разбирани като самостоятелни единици, от които е изградена.

От тези две грешки можем да изведем следното правило. От това, че нещо е валидно за частното, не означава, че е валидно за общото, а също и от това, че нещо е валидно за общото, не означава че е валидно и за частното.

В този ред на мисли е подходящо да споменем и „парадокса на благосъстоянието” на икономиста Джон Майнард Кейнс. Според Кейнс, ако всеки човек пести по време на рецесия, това няма да доведе до по-голямо богатство в обществото, а ще доведе до по-малко потребление и по-ниски нива на икономически растеж, а оттам и общото ниво на спестявания в икномиката няма да нарасне.

Средното положение. Много автори, от Аристотел до индийските мъдреци твърдят, че истината се намира между две крайности. Само по себе си това твърдение не носи достатъчно информация. Не можем да сме a priori сигурни, че при спор между две крайни позиции  истината задължително е някъде по средата. Истината може и да е там, но може и да не е. Дори да приемем, че истината е по средата на две крайности, това невинаги ни казва къде точно е тя. Дали не е леко изместена към някоя от страните? Ако е така, към коя? Така или иначе са нужни доказателства, за да разберем къде точно е истината.

От друга страна, практически погледнато, постигането на компромис или както се казва: „срещане на позициите някъде по средата”, в преговорите между двете страни често е успешен ход. Освен това някакво средно положение, може и да не е най-правилното решение, но понякога е единственото приемливо за страните решение.

Никой истински … Този грешен аргумент има следната форма: Никой истински ….. (човек, мъж, журналист, българин или каквото си поискате) не би…. (направил) еди-какво си. Но ето вижте един, човек от тази група (мъж, българин или каквото си поискате), който не следва вашето правило. Е, не. Тогава той не е истински представител на групата (мъж, българин и тн.). Така стигаме до определение на тази грешка: Фактът, че един представител на групата е изключение ни кара да обявим, че той не е истински представител на тази група. Изглежда, че изключението замърсява чистотата на групата. Този вид твърдения са особено хлъзгави, защото постоянно се променят и никога не могат да бъдат де факто оборени, защото говорителят може да си измисля идеалната група от „истински членове”, както на него му харесва.

Аргументите от типа „никой истински” често се прилагат за цели класове събития. Например: На обвиненията за всички провали и злоупотреби, които социалистическите режими нанасят на обществата, където са приложени, привърженикът на социализма може никога да не отстъпи с аргумента, че всъщност тези социалистически режими в историята наистина са направили грешки, но всъщност те не са истински социалистически режими, защото никой истински социалистически режим не би бил такъв (потиснически, неефективен, лицемерен).

Грешката на кръгово доказателство (Begging the question, petitio principii в превод от латински приемайки началото). Тази грешка допускаме, ако предварително приемем за дадено това, което трябва да докажем. Или пък да предпоставим заключението. Или да приемем без да доказваме това, което трябва да докажем. Или: „Това е така, защото е така”. Например: „Защо безработицата е толкова висока?” „Защото много хора нямат работа.”

Генерализиране от единичен случай. Това е грешката, при която използваме единичен случай, например на личен опит, за да правим на общи заключения. Например: Познавам Йоргус. Той е грък. Освен това е и много мързелив. Следователно всички гърци са като него мързеливци. Не можем да изведем подобно заключение за целия клас от тази единствена предпоставка.

Тексаският стрелец. Това е грешката, при която виждаме единствено аргументи, които подкрепят тезата ни. Името на грешката идва от един тексаски стрелец, който стрелял произволно по една стена, а после ограждал с боя местата, където са били попаднали изстрелите му, така че да приличат на мишени, улучени в десетката.

Грешката на комарджията. Това е грешната представа, че ако досега си имал шанс, ще продължаваш да имаш. Например, ако три последователни пъти хвърлиш ези, ти да мислиш, че шансът ти да хвърлиш ези и четвъртия път е по-голям. Не, той е 50%.

Пледиране за изключение. Пледирането за изключение представлява приемане на позицията като цяло, но с настояването за изключения в конкретния случай. Това невинаги е логическа грешка, но трябва много да се внимава във всеки случай.
Ето пример за специално пледиране: Министрите в държавата Х виждат, че държавния дефицит е твърде голям и като цяло са съгласни, че трябва държавата да намали разходите си, но всеки от тях пледира за изключение в собственото си министерство. Всеки министър казва по време на заседанието на кабинета: „Да, държавата трябва да намали разходите си, но не би било разумно моето министерство да прави съкращения, защото…”

Убедителността
Накрая бих искал да се откъсна от темата за грешките и да кажа няколко думи за убедителността. Хората са интересни създания. Понякога дори най-добре аргументираната позиция не може да ги накара да променят мненията си. Това понякога всъщност е доста често. Често хората могат да се повлияят от странични фактори като първично мнение, чувства, чар на говорещия и др. Това обаче не бива да ни спира да се стремим да търсим все по-добри и силни аргументи. Търсейки ги обаче трябва да знаем, че не винаги ще успеем да убедим събеседниците или аудиторията си. Дори силни аргументи, поднесени по неподходящ начин, например с високомерие, могат да отблъснат аудиторията. Според Аристотел изкуството на реториката не се състои само в логическите аргументи (логос), но съдържа и други два компонента (етос и патос).

Днес специалисти по комуникации отделят средства и време, не за да търсят истината, а за да открият най-ефективните начини за влияние върху обществото в името на една или друга политическа сила или накратко –  пропаганда. Ако не става дума за политика, а за обикновена стока на пазара можем да използваме и по-безобидния термин – реклама. Пропагандата и рекламата нямат за цел стигането на истината а предлагане на своя продукт на публиката.

Затова е и важно критично мислещият човек да вземе това предвид. В света манипулацията се е превърнала в цяла индустрия, всъщност в поне няколко различни индустрии. Критичното мислене и добрите аргументи в известен смисъл ни пазят от манипулативни твърдения. Наистина, критично мислещият човек невинаги би успял да убеди събеседниците си със силата на добрите аргументи. Това обаче не бива да се превръща в причина за отчаяние. В крайна сметка големите въпроси рядко се решават само в една спечелена или загубена дискусия. Дебатите се случват постоянно и е важно да сме добра подготвени за тях, като познаваме принципите им. Сред принципите на добрите дебати са да уважаваме събеседниците си и да внимаваме в аргументите си.

Автор: Добрин Станев

Библиография:

Аристотел, (2013). Реторика. София: Изд. Захари Стоянов.

Freeley,  A &, D. Steinberg  (2009). Argumentation and debate critical thinking for reasoned decision making. Boston: Wadsworth.

Sinnott-Armstrong, W. &, Fogelin, R. (2010). Understanding argument. Introduction to informal logic. Belmont: Wadsworth.

В графичен вид някои от логическите грешки описани в статията са представени на този сайт.


Съвети за добрия стил на писане – втора част

orwellПисането не е мистичен акт, достъпен за избрано творческо малцинство, а методологичен процес, който всеки усърден човек може да усвои. Може да го усвои, защото в основата на писането стоят някои прости правила, достъпни за всеки неплашлив и схватлив човек, който иска да се усъвършенства и е открит за нови неща. Моята цел в тази серия от есета да покажа принципите на успешното писане. За какво писане става дума? Имам предвид три вида писане: академичното писане, художественото писане и журналистиката. На пръв поглед тези жанрове изглеждат различни, и това е така. Все пак обаче съществуват важни допирни точки между тях, които се надявам да покажа в тази серия. В първата част наблегнах предимно на академичното писане, а сега идва ред да отделя повече внимание на художественото писане. Основният ми фокус са думите, но ще се спра и на по-общи принципи. Въпросът, на който търся отговор, е: Какво е „точната дума”, както я нарича Гюстав Флобер? Кои думи да избираме, кои да избягваме? Кои думи правят хубавия стил?

Съвети за думите

Краткостта и яснотата са основните добродетели на стила, затова избягвайте ненужните думи. Ако нещо може да се каже с по-малко думи без да се загуби смисълът, е по-добре да се каже с по-малко думи. Например: „Той е човекът, който беше избран.” Срещу: „Той беше избран.” Разчистването на ненужните думи е все едно отстраняваш плевели, пише Уилям Цинсър, авторът винаги е малко назад и докато ги изчисти, нови видове се появяват (Zinsser 2001:13). Авторът с най-изчистен стил е Ърнест Хемингуей. Неговата проза е директна, конкретна и пълна със съществителни. Тя е сурова, украшенията липсват. Изреченията му са кратки и право в целта. Диалозите му звучат непресторено. Стилът му е мигновено разпознаваем. Самият автор попива принципите на писането като млад репортер от наръчника на в-к Канзас Сити Стар. Същите принципи, той припознава и като свои: „Пишете кратки изречения, пишете кратки първи параграфи, използвайте силен език, бъдете положителни, а не отрицателни.” Последният принцип ще обясним по-долу. Нека сега да илюстрираме стила на Хемингуей с кратък откъс от „Старецът и морето”:

Той винаги мислеше за морето в женски род. La mar, както го наричат хората на испански, когато го обичат. Случва се тези, които го обичат, да злословят за него, но тези думи винаги се казваха тъй, сякаш морето е жена. Някои от по-младите рибари — онези, които връзваха въжетата си на шамандури и притежаваха моторни лодки, купени, когато черният дроб на акулите струваше много пари — наричаха морето el mar, което е мъжки род. Те гледаха на него като на съперник или местност, или дори като на враг. Но старецът винаги мислеше за морето в женски род, като нещо, което щедро прави или отказва големи добрини; и ако морето беснееше и вършеше злини, то бе, защото не можеше да не ги върши. „Луната й действа, както действа на жената“ — си мислеше той.  (прев. Д. Иванов)

За какви ненужни думи трябва да внимаваме? Към ненужните думи могат да се причислят: сложният жаргон, чуждиците, клишетата и др. Според Марк Твен дори прилагателните и наречията в много случаи са излишни, защото всъщност не описват нещата по-добре, ако са там. По тази причина Марк Твен съветва след написването на някой текст да изтрием всички прилагателни и да видим как ще изглежда. Така ще разберем кои можем да махнем и кои да оставим. Внимавайте с количествени наречия  като: много, малко и др. Те рядко носят ценно съдържание и, когато това стане, всъщност имат обратен ефект. Кое според вас е по-въздействащо: „Много те обичам” или „Обичам те”? Добавяйки думата „много”, признанието става ли по-силно? Напротив. Вместо много и малко можем да използваме сравнения или, ако наистина се налага, мерни единици.

Други думи, които да се избягват, са многократно употребяваните думи. В писането е нужна свежест. Читателите обичат да бъдат изненадвани с неочакван избор на думи. Един от 50-те инструмента на писането на Рой Кларк е: „Играйте си с думите, дори в сериозните истории. Избирайте думи, които средностатистическият писател избягва, но средностатистическия читател разбира”. Избягвайте сложните и чужди думи, ако има по-подходящи прости и местни думи. За жалост на читателите на академични текстове този съвет често се пренебрегва в този жанр.

В търсенето на подходящите думи може да започнем от принципа колкото по-конкретно, толкова по-добре. Избягвайте абстрактния език, когато е възможно, в името на ясни образи, които читателят веднага може да си представи.  Нека думите сами рисуват картини. Авторът на повестта „Сърце на мрака” – Джоузеф Конрад описва задачата на писателя така: „Чрез силата на писаната дума да ни накара да чуем, да почувстваме, но на първо място – да видим.”

За да може писателят да покаже картина на читателя, писателят първо трябва да може да я види. Затова се иска наблюдателност. Да си наблюдателен означава да обръщаш внимание на детайлите. Добрият автор обръща внимание на малките детайли, които често са по-красноречиви от всякакви общи описания. „Прегръщайте детайла”, казва Набоков.

Затова нека думите ви са бои, а параграфите палитри, които превръщат текстовете ви в картини. Живи картини, а затова думите ви трябва да са и оригинални. „Никога не използвайте метафора, сравнение или друга фигура на речта, която сте свикнали да срещате в печат.” пише Оруел. Клишето е заместител на мисленето. То е вид автоматично писане: „Все по-рядко авторите избират думите заради техния смисъл и все по-често фразите се сковават една за друга като сглобяем кокошарник.”

Добрият автор владее езика, познава синонимите на думите и нюансите, която всеки синоним привнася. Всекидневната задача на писателя е да търси „точната дума” (le mot juste), за да използваме формулировката на Гюстав Флобер. „Каквото искате да кажете, има само една дума, която ще го изрази, един глагол, който ще го задвижи, едно прилагателно, което ще го определи. Трябва да търсите тази дума, този глагол и това прилагателно и никога не се задоволявайте с близкия, никога да не прибягвате до хитрости, дори находчиви, или до словесни пируети, с които да избегнете затруднението.” съветва Флобер. Марк Твен казва: „Разликата между точната и почти точната дума е като разликата между светкавицата и светулката.” Флобер е един от най-изтъкнатите стилисти на XIX век и неслучайно носи прозвището писател на писателите. Неговата мания по точната дума и старание да избяга от всяко клише го кара да пише бавно и внимателно. Понякога отделял цяла седмица на една единствена страница. Да видим резултата от тази мания:

Речта на Шарл беше плоска като уличен тротоар и общоприетите идеи се нижеха там в делнично облекло, без да будят вълнение, смях или мечтание. През времето, когато живеел в Руан, разправяше той, не полюбопитствал нито веднъж да отиде на театър да види парижките актьори. Той не умееше да плува, нито да се фехтува, нито да стреля с револвер и веднъж не можа да й обясни някаква дума във връзка с ездата, която тя бе срещнала в един роман.

А не трябваше ли мъжът, напротив, да знае всичко, да се проявява в многобройни дейности, да те въвежда в поривите на страстта, в тънкостите на живота, във всички тайни? Но тоя мъж не учеше на нищо, не знаеше нищо, не желаеше нищо. Той смяташе, че е щастлива, а тя му се сърдеше заради това спокойствие, за тази блажена отпуснатост, дори за щастието, което му даваше.

(Мадам Бовари, прев. К. Константинов )

А също и:

Свикнала със спокойни гледки, нея я привличаше неочакваното. Тя обичаше морето само заради неговите бури, а зеленината — само когато бе поникнала сред развалини. От нещата трябваше да извлече някаква лична полза и отхвърляше като непотребно всичко, което не служеше за непосредствена храна на сърцето й, тъй като имаше повече сантиментален, отколкото артистичен темперамент и диреше чувства, а не гледки.

(пак там)

За добрия писател не само думите, но дори сричките са изразно средство. Всеки звук носи съдържание. Владимир Набоков ни дава най-красноречивия пример в началото на известния си роман:

Ло-ли-та: връхчето на езика прави три стъпки по небцето, на третата се блъсва в зъбите. Ло. Ли. Та. Сутрин тя беше Ло, просто Ло, на ръст метър и половина (без няколко пръста и по едно чорапче). Тя беше Лола по дълъг панталон. Тя беше Доли в училище. Тя беше Долорес върху пунктира на бланките. Но в моите прегръдки бе винаги: Лолита. (прев. П. Кънева)

Започнахме нашите съвети за думите с Хемингуей и неговия целенасочен стил, в който прилагателните почти отсъстват. В литературата на XX век на другия край на описателния спектър стои Уилям Фокнър. Прозата на Фокнър изобилства от прилагателни, които да пресъздадат атмосферата във въображението. Ето кратък откъс от разказа „Роза за Емили”:

Къщата беше паянтова, голяма и четвъртита, на времето боядисана в бяло и украсена с куполи, островърхи кулички и вити балкончета в претрупано игривия стил на седемдесетте години от миналия век. Намираше се на една от нашите най-аристократични в миналото улици. Но гаражите и машините за чистене на памучно семе нахлуха и тук и заличиха знатните имена на квартала. Остана само къщата на мис Емили — тя извисяваше своята непреклонна и кокетна разруха над колите за памук и бензиновите помпи — още една сред многото неприятни за окото гледки. И ето че най-сетне мис Емили бе отишла да се присъедини към представителите на онези знатни имена, които лежаха вече в изпъстреното с кедри гробище, рамо до рамо с равните и безименни гробове на войниците от Конфедерацията и Съюза, паднали в битката за Джеферсън.  (прев. Кръстан Дянков)

Дотук казахме много неща за думите, затова нека направим кратко обобщение. За най-сполучливо обобщение би послужил следният цитат от Джордж Оруел:

Внимателният писател във всяко изречение, което пише, ще си задава поне четири въпроса: 1. Какво се опитвам да кажа? 2. Кои думи ще го изразят? 3. Кой израз или идиом ще го направи по-ясно? 4. Картината  достатъчно свежа ли е, за да има ефект? Вероятно той ще запита още и: 1. Мога ли да го кажа по-кратко? 2. Казах ли нещо, което грозно, а може да бъде избегнато. 

Използвайте положителна формулировка, а не отрицателна с частицата „не”. Сега е времето да обясним четвъртия принцип на Хемингуей. Когато отричате нещо, отречете го със собствена дума, а не с „не”. Думата „не” е слаба (други слаби думи са „е” и „има”). Заменете я. Например: вместо „не запомни”, напишете „забрави”; вместо „не направи” –  „изпусна”. Читателят не иска да разбере какво нещото не е, а какво е. Изключение от правилото за изпускане на „не” е антитезата, в която виждаме веднага алтернативата. Тогава „не” създава артистичен ефект. Ето пример от речта на Джон Кенеди: „Не питай какво държавата ще направи за теб, а какво ти ще направиш за държавата.”

Предпочитайте деятелния залог пред страдателния.

Покажете кой върши действието. Така прозата ви оживява. Например: „Земята беше покрита с есенни листа.” Срещу: „Есенни листа застлаха земята.” Този принцип важи още повече за академични текстове и официални изявления. Страдателният залог може да звучи на пръв поглед по-научно и официално, и тежко от деятелния, но той всъщност скрива извършителя на действието, а в академичния свят и в политиката искаме да знаем кой какво е направил. В есето си „Политиката и английския език” Джордж Оруел забелязва, че политиците често говорят в страдателен залог, за да скрият извършителя на действието, и по-точно да скрият сами себе си и така да снемат отговорността от плещите си. Политик би казал: „След като беше проведено проучване по доклада, бяха идентифицирани някои сфери, които позволяват да бъдат направени известни подобрения.”, когато всъщност има предвид: „Ние разбрахме, че сгрешихме.” Тази злоупотреба със страдателния залог е бърлогата на политика.

Въпроси и отговори

Добрите истории се създават около добри въпроси. (Clark 2008: 127) Задайте някакъв въпрос, посочете някакъв проблем, не е нужно да е голям или труден и се опитайте да отговорите. Това се отнася не само за художествени текстове, но и за академични. За академичните е дори задължително. Всеки академичен текст с претенции за научност поставя някакъв въпрос, търси и изследва някакъв проблем. Търсенето на проблеми и решения е същината на академичното поприще. Нещо, което не е интуитивно, нещо, което не се вписва в по-широката картина, това търси ученият, и пита: Защо не се вписва? Каква е причината?

За журналистите е ежедневие да отговарят на класическите въпроси на професията им.  Тези въпроси са: Какво е станало? Кой участва? Къде е станало? Кога е станало? Защо е станало? Към тези въпроси се добавя и Как е станало? Писателите на художествени и нехудожествени текстове могат да почерпят вдъхновение от репортерския начин на мислене. Все пак, отговорите на тези въпроси често присъстват и в други жанрове на писменото слово отвъд журналистиката.

Сюжетът

Добрите книги, често разказват интересни истории. Макар че съдържанието на сюжетите варира и това ги прави оригинални и интересни, съществуват известен брой архетипове на историите. Такива вечни теми са например: пътешествието натам и обратно; търсенето; раздяла и откритие; трудностите пред влюбените; възход и падение; война и мир и др. Съществуват различни класификации на сюжетите[1]. Освен това френският писател Жорж Полти откроява 36 драматични ситуации.

Вдъхновението

Много начинаещи автори разчитат на спонтанността и вдъхновението, за да започнат да пишат. Те обаче трябва да го изпреварят. Спонтанността е най-малкото надценена, а също и вдъхновението. Не разчитайте на спонтанността, а на добре обмисления план и редакцията. Професионалните автори не разчитат на вдъхновението, а на методичността – навика всеки ден да пишат по малко. Древноримският автор Плиний стари оставя максимата – Nulla dies sine linea нито ден без линия, ако става въпрос за изобразителното изкуство, каквото е оригиналното значение или без написан ред, ако става дума за литература. Хенри Милър съветва авторите да си изградят дневна програма за писане и да я следват. Постоянството се отплаща в дългосрочен план. Една страница на ден означава една книга на година.

„Идването отвътре” е мит при това вреден. Един случай, когато спонтанността може да послужи е при творчески блокаж. Вирджиния Улф предлага следната техника. Когато съвсем нищо не можете да измислите, си задайте следното упражнение: През следващите 40 минути ще пиша без да вдигам химикалката от листа. Никакви паузи, никакво замисляне, никакво връщане назад. Не се страхувайте дали написаното ще има смисъл. Важното е да започнете.

Заблуждавате се, ако смятате, че написването на творба вследствие на проблясък на вдъхновението, сте си свършили работата. Можете веднага да сметнете, че сте създали шедьовър, но по-разумно би било да станете от масата и да не поглеждате творбата си следващите няколко дни. След седмица прочетете отново написаното. От дистанцията на времето ще гледате текста с други очи. Може би сега това, което ви се е струвало гениално е поизгубило от блясъка си. Ето един хубав момент за редакция.

Редакцията

Хемингуей се придържал към принципа: „пиши пил, но редактирай трезвен”. Веднъж той споделил с Фитцджералд, че може да напише една велика страница на всеки 91, които са боклук. „Старая се да изхвърля боклука на боклука”, казал Хемингуей.

Редактирането е незаменима част от процеса на зрялото писане. Редактирането обаче плаши младия писател, защото означава, че ще се раздели с част от текста, който е сътворил, дори с целия. Не се привързвайте дотолкова с написаното от вас, че да не можете да го редактирате или дори изтриете. Писателите обичат думите си, но почти винаги написаното има нужда от редакция. Авторите е добре да се примирят с това. Приемете го като факт. Но колко е трудно. Авторите намират, че част от тях умира с изтриването на всяка дума. Просто пуснете. Намерете по-подходяща. Ако не сте притиснати от краен срок, станете от масата и оставете написаното и елате пак след няколко дни. Добър начин за проверка на вашия текст е да го прочетете на глас. Чуйте се с ушите, те са често по-чувствителни от очите.

Друг начин е да се допитате до приятелите си или до някого другиго. Намерете хора, които да Ви четат и да ви отвърнат с мнение. Не само позволете, но и потърсете страничен наблюдател да изкаже мнението си за написаното от вас. Учете се от критиката, а не я пренебрегвайте. Това, което си знаете, си го знаете и без да се заяждате с добронамерените ви критици. Изслушайте какво те имат да кажат за Вашата творба и после помислете над техните думи. Може и да имат право за някои неща. В края на краищата не се страхувайте да триете и да започнете наново. Исак Сингър казва, че „най-добрият приятел на писателя е кошчето за боклук.”

Джон Стайнбек обаче съветва да не поправяме или пренаписваме преди да сме свършили с всичко. „Поправянето в процеса на писането обикновено става оправдание да не продължим. То спира ритъма и потока, който може да дойде единствено от подсъзнателно свързване с материала.”

Академичните текстове

Това есе набляга повече на стила в художествените текстове, но накрая нека направим и някои бележки за академичните текстове. Авторите на академични текстове трябва много да внимават с някои доста разпространени думи като интересно, важно. Това са коварни думи. Какво означава интересно? Какво имаме предвид като кажем, че нещо е интересно? От една страна, може да ми е интересно на мене. Така интересно се превръща в синоним на харесвам или забавно ми е, а това е твърде субективно нещо и трудно може да намери място в публичните дебати. От друга страна под интересно може да се разбира от значение за обществото. Това е по-приемлива формулировка, но е само началото. След това трябва да обясним защо е от значение за обществото. Третият смисъл на интересно е необичайно. Този смисъл е най-удачен за академичните текстове. Интересен резултат или теория или означава нещо ново, нещо неочаквано. Науката търси именно новото и неочакваното. Това, което не е обяснено досега. Думата важно следва същата логика. Ако нещо е важно, то за кого е важно? За мене, за нас, за науката? Ако е важно, то по какъв начин е важно. Не може нещо да е просто важно. Думата е от тези абстрактни думи, които оставени сами не носят почти никакво съдържание.

Не преувеличавайте. Избягвайте крайни и бомбастични твърдения, освен ако наистина не можете да ги подплатите със смисъл. Например: „всички знаят”; „за всички е очевидно/ ясно”. Наистина ли е така? Първата вътрешна реакция на читателя, когато види бомбастично твърдение, е да намери пример, който го оборва. След това читателят ще стане много подозрителен към всичко, което авторът му поднася. Едно бомбастично твърдение на автора може да разруши доверието на читателя и силата на целия текст ще се изпари.

Избягвайте фрази като: „цифрите говорят сами” или „фактите говорят сами”. Подобни метафори са неуспешни. Нито цифрите, нито фактите говорят сами. Говори авторът, който ги интерпретира за читателите. Цифрите и фактите се поднасят, за да подкрепят някаква теза, а ролята на автора е да покаже точно как.

Съобразявайте езика с аудиторията си и жанра на текста. Ако пишете научен текст за академична аудитория ще изберете различни думи от тези, които бихте използвали, ако говорехте в приятелска среда. Все пак обаче не изпадайте в празна натруфеност. Нека авторът е господар на думите, а не те да го владеят.

Накрая бих искал да препоръчам няколко много ценни източници, които да Ви помогнат да усъвършенствате стила си. На първо място бих поставил есето на Джордж Оруел „Поликитата и английския език”. Ако искате цяла книга, то можете да започнете с класиката Елементите на стила на Стрънк и Уайт. Тази тънка книжка се е утвърдила вече почти цял век като ръководството за писане. Друга полезна книга е За доброто писане на Цинсър. Тя набляга на нехудожествената литература. В цифровата епоха на интернет ценен източник е „50 инструмента за писане” на Кларк. На българския пазар може да се открие книгата Курс по творческо писане на Йосип Новакович, която също е много добра. За академичното писане пък подходящо заглавие е: Как се пише дипломна работа на Умберто Еко. Тази колекция на Мария Попова също си заслужава, а също и нейния коментар за Фитцджералд.

автор: Добрин Станев

Библиография:

Новакович, Й. 2009. Курс по творческо писане. София: Сиела

Уилям Фокнър, (1983). Слез на земята, Моисей Пловдив: Издателство „Христо Г. Данов“.

Booker, C. 2004 The Seven Basic Plots, Why we tell stories New York: Continuum Press,

Clark, R. (2008). Fifty Writing Tools. New York: Hachette Book Group.

В съкратен вид тук.

Hemingway, E. The Star Copy Style

Orwell, G. 1946. “Politics and the English Language”  на български.

Strunk, W. & E. B. White. (2000). The Elements of Style, fourth edition. New York: Macmillan. ed. Boston: Allyn & Bacon.

Zinsser, W. 2001 On writing well. New York: Harper-Collins Publishers


[1] Например Роналд Тобиас определя 20 водещи сюжети: Търсене; приключение  ; преследване; спасяване; избягване; отмъщение; загадка; съперничество ; история за най-малкия и слабия; изкушение; метаморфоза; съзряване; любов; забранена любов; жертва; откритие; прокълнато изобилие; слизане; изкачване. Като литературен алхимик Тобиас посочва и нужните съставки за всеки сюжет.

Писателят и журналист Кристъфър Букър резюмира възможните сюжети в седем категории: Преодоляване на чудовището; От бедност към богатство; Търсене; Пътешествие натам и обратно; Комедия; Трагедия; Прераждане.