Category Archives: Politics

Изкуството на аргумента или как да водим дебати?

6a00d83451601c69e20120a4f7d2dd970b„В спора се ражда истината.” твърдели старите римляни. Преди тях в древна Гърция Сократ изпитвал събеседниците в дълги диалози си в опит да стигне до истината. Заниманието на Сократ никак не било безобидно, тъй като в крайна сметка му коствало  живота.

Страстта към спора продължава и до днес повече от 2500 години след Сократ. Човешкото любопитство, нашето желание да стигнем до истината не спира да ни провокира. Понякога хората се спират на някоя позиция и решават, че тази позиция е правилната. Нещо повече, ние изпитваме потребност да защитаваме нашите позиции срещу позициите на другите. Ето защо дискусиите заемат важно място в човешкия живот. В нашето ежедневие ние непрестанно сме свидетели на сблъскване на различни позиции дали когато гледаме парламентарните дебати по телевизията или дори когато сме изправени пред лична дилема.

Държа да уточня още сега, че въпреки че дебатите са важни и навсякъде, много хора се опитват да ги избягват. Една причина затова е, че хората се страхуват да влязат в спор. Страхуват се да не обидят другите, защитавайки позицията си; страхуват се да не бъдат обидени или просто се страхуват  да не загубят спора, с което едва ли не и част от егото им ще изчезне. Други намират дебатите за скучни или в най-добрия случай – бързо доскучаващи. Трети пък са скептично настроени към всички и към всичко. Такива хора никога не влизат в спор, защото имат готов универсален отговор за всеки въпрос – „този пък какво ме занимава, да не би да си мисли, че знае по-добре от мен”. Всички тези опасения са разбираеми, но не бива да ни пречат да мислим за важните неща и поне вътрешно в себе си да се опитваме да се аргументираме добре.

Въпреки че дискусиите заемат толкава важна част от живота ни, улисани в привързаността ни към нашите тези, ние често пренебрегваме основните принципи на добрата дискусия – добрия тон и добрите аргументи. В това кратко есе ще се опитам да посоча някои основни принципи, за воденето на добри дискусии със силни аргументи. Целта ми е да накарам хората да се замислят върху твърденията си и върху начина по който ги поднасят, защитават или най-общо казано – аргументират. Когато слушаме политиците например твърде често виждаме грешки в разсъжденията или умишлени манипулации, които наблюдателният и добре трениран в дебатите човек не бива да както да пропуска, така и да допуска.

Целта ми в това есе е в кратка форма да придам някои от основните принципи на  воденето на дебати и добрата аргументация. Ще започна с основните правила на общуването с другите като уважението към събеседниците ни без които никой цивилизован спор не би бил възможен. След това ще обясня как се структурира теза и как тя се защитава с аргументи. Най-накрая ще се спра на най-често срещаните логически грешки в аргументацията.

Първото правило във всяка дискусия е – уважавайте събеседницие си. Твърде често това правило остава недоизказано и недостатъчно внимание му се обръща, може би защото е толкова фундаментално и сякаш самоочевидно. Опитът ми е показал, че никак не е самоочевидно.

Един от интересните житейски факти е, че хората имат различни мнения. Това не бива нито да ни учудва, нито да ни ядосва преждевременно. Нормално е хората да имат различни позиции. В демократичното общество това дори е ценност, която се нарича плурализъм. Различията в мненията е причината да има дебати. Ако всички мислеха еднакво, нямаше да има нужда от дебати и размяна на мисли и позиции.

Когато срещу нас стои човек с различна позиция, не трябва да го отричаме като недостоен, глупав, продажен, само защото не мисли като нас. Хората обичат мненията си като всичко свое и се чувстват неловко, когато другите не мислят като тях. Това обаче не е повод изначално да отричаме другите.

Напротив. Нашите събеседници са равни на нас. Със самия акт на встъпване в дискусия, със самото сядане на една маса с нашите събеседници, ние имплицитно признаваме следното: признаваме тях като хора; признаваме тяхното право на мнение и допускаме, че притежават интелигентност поне колкото нашата, за да го защитят. Освен това се задължаваме и да слушаме. Без тези предпоставки не може да има диалог, а само размяна на обиди или в най-добрия случай разговор между глухи. Това е безсмислено. Защо въобще ще искаш да говориш с някого, щом го отричаш, обиждаш или не искаш да го чуеш? Нещо повече, обиждайки другия, ние обиждаме и себе си. Ако смятаме опонента си за глупав, то ние не сме по-умни, щом спорим с него

Правото да изразим позиция в спор, обаче трябва да ни създаде и задължение да чуем позицията на другия. Ответната страна в дебатите заслужава нашето внимание. Слушайте какво другата страна иска да ви каже и вникнете в думите й. Преди да отречете чуждата позиция, е нужно да я осмислите добре и разберете. Само след това идва редът на атаката, ако се налага

За да протече въобще диалог, е нужно да откриете някаква допирна точка между страните. Нека тази допирна точка да се превърне и в стандарт за оценка на аргументите на двете страни. Участниците в дебата могат да се съгласят върху няколко водещи принципи: например какви аргументи са допустими и какви не са, съществуват ли общи ценност или общи допускания, към които да се обърнем при несъгласие. Тук дискутиращите трябва да се съгласят на правилата ни играта как да водим спор.

Аргументите

Да си възпитан към събеседниците си не означава да си безкритичен към аргументите им. Както посочихме, не печелим дебатите, като наричаме опонентите си глупави, а като даваме по-силни аргументи от техните. За целта трябва да покажем как от предпоставките, които даваме следва заключението, което извеждаме. За да са добри аргументите, те трябва да са общовалидни, неизхождащи от лични предпочитания т.е. способни да убедят безпристрастен страничен наблюдател и да следват логическите закони, което означава да не се допускат логически грешки. Сега ще се спра на грешките и на потенциалните източници на грешки. Нека направя няколко уточнения. Много от логическите грешки могат да се групират, защото се принципите им си приличат. Много от грешките имат латински имена. Това не трябва да ни плаши. Много от тях са били открити от средновековни мислители, които са писали на латински. Латинските термини са преведени и онагледени с примери.

Логически грешки и потенциални опасности:

Плашилото (strawman). С този аргумент единият от събеседниците преиначава думите на другия с цел да ги обори по-лесно. Или с други думи това е когато оборваме нещо, което другия не твърди, оборваме плашило, а не истинска заплаха. Например: По време на президентската надпревара в САЩ през 2004 г. един от претендентите – Джон Кери изразява позицията, че САЩ е трябвало да проведе повече разговори със съюзниците си включително и Франция преди да нападне Ирак през 2003 г. Тогава един републикански сенатор обвинява Кери, че искал Париж да определя външната политика на САЩ. Всъщност Кери няма това предвид .

Грешна дихотомия. Не всичко е само бяло или черно. Това е грешката да приемем, че един проблем има само две възможни решения, когато всъщност е възможно и трето.
Например президентът на САЩ Джордж Буш често заявяваше: „Водим война срещу тероризма. Или сте с нас или сте против нас.” Не можем ли да приемем, че не искаме да сме с него без да сме с терористите? Възможно е една държава да запази неутралитет без това да означава, че подкрепя тероризма.

Корелация не означава причинност. Това, че две неща се случват едно след друго само по себе си не означава, че първото е причина за второто, нито пък че второто е причина за първото, нито пък, че има връзка помежду им. Това, че някой не е защитил добре тезата си не означава непременно, че той греши или опонентът е прав.

Non sequitur в превод от латински означава „не следва”. Това е логическа грешка при която заключението, което правим не следва от предпоставките, които сме дали. Например: „В страната Х положението е предреволюционно, ако бързо не вземем мерки нещата и при нас ще загрубеят.” Само на базата на тези сведения не можем да направим подобно заключение, че трябва да действаме. Може ние да сме свръхсила, която да успокои положението. Може обаче действията ни като свръхсила всъщност да причинят революцията и повече страдания. Може да сме малка държава, която няма ресурсите да спаси положението. Грешката non-sequitur има различни видове. Общото между тях е липсата на логическа връзка между предпоставките и заключението.

Ирелевантност. Това е по-очевиден пример за „не следва”.  Ирелевантност е когато аргументите ни нямат нищо общо с тезата, която защитаваме. Например не можем да обвиняване ваксината срещу полиомиелит, че не лекува да речем грип.

Post hoc ergo propter hoc  в превод от латински „след нещото, следователно причина за нещото”. Това, че нещо се е случило след друго нещо не означава автоматически, че е негова причина. Може да е, може и да не е. Ако задължително приемем, че е нещо е причина за друго само на базата, че се случва преди него, правим грешка. Тази грешка е от една група с по-горе описаната грешка, че корелацията означава причинност.

Reductio ad absurdum. Означава да насилваш аргумент до крайност. Когато стигнеш тази крайност, виждаш, че аргументът изглежда или абсурден, или отвратителен, което значи че аргументът като цяло трябва да бъде отхвърлен. Reductio ad absurdum не във всички случаи е грешка. Идеята е да се дискредитира дадена позиция, когато се посочат някои нейни неприятни последствия, ако позицията се следва до край. Това е близко но различно от проблема с хлъзгавия склон.

Хлъзгавият склон (slippery slope). Приемайки дадено твърдение, някой ни кара да приемем и второ твърдение, което може да е следствие от първото. Невинаги второто твърдение следва от първото. Пример: Ако дадем малко свобода на учениците (да речем да използват мобилни телефони в час), няма да свърши с това. Те ще искат още и още свободи и накрая ще настъпи анархия. При попадане на хлъзгав склон спорещите винаги трябва да внимават дали наистина не се прекъсва логическата връзка по някое време. Често това възражение е важно, когато става дума за ситуации на градация или полутонове, а не за дихотомия на черно или бяло или аргументи за купчината.

Купчината. Името идва от един древен парадокс. Пред вас имате една купчина с камъчета. Ако махнете едно, ще имате ли пак купчина? Да. Ами, ако махнете още едно? Да. Така, махайки камъче по камъче накрая се оказва, че купчината изчезва, но ние така и не сме успели да направим разграничение кога има купчина и кога купчината престава да бъда купчина. Логиката в тази загадка се крие в теорията на малките числа – Малки промени в дългосрочен план дават големи промени. Тези аргументи се срещат когато става въпрос за определен континуум. Така ние минаваме през различни отсенки, а не говорим единствено за бяло или черно. Въпреки че можем да откроим черното от бялото понякога се затрудняваме да определим отсенките. Това, че се затрудняваме да определим отсенките обаче не означава, че не съществуват черно или бяло и че някои отсенки са по-близо до едното, отколкото до другото. В известен смисъл количествените промени причиняват и качествени промени. Например: Ако си пийвам една чаша вино след вечеря всяка седмица, едва ли може да се каже, че злоупотребявам. Но щом една чаша не ме кара да злоупотребявам, нека добавя и още една чаша, и после още една, и още една… В един момент ще стане ясно, че злоупотребявам с виното. Това, че е трудно да се каже кой е точно този момент, не означава, че не съществуват ситуации на умерена консумация и на злоупотреба.

Ad hominem. Грешката ad hominem е, когато се атакува не позицията на даден човек, а самият човек. Съществуват различни видове подобни аргументи, които ще посоча в следващите няколко примера за грешки от този вид. Този вид грешни аргументи се използват широко и изнервящо от политиците.

Да съдим по произхода. Това е грешката да смятаме, че нещо е добро или лошо, правилно или неправилно само заради произхода на твърдението или дори произхода на човека, изказал твърдението. Тази грешка измества фокуса от твърдението, към човека или по общо към източника на твърдението, често превръщайки се в ad hominem грешка. Например: Един политик вместо да отговори на въпросите за корупция, които на журналистите му задават отправят, той обявява, че те журналистите са продажници, които изпълняват чужди поръчки и на които не може да се вярва.

Позоваването на авторитет. Това е грешката да приемем, че нещо е вярно, само защото някой авторитетен човек го е казал без обаче да даваме други аргументи. Това е грешка. Бихме избягали от грешката за позоваване на авторитет, ако използваме самите аргументи на авторитета, стига да са верни, а не да се осланяме на това, че авторитетът ги е казал. Може би авторитетът е станал авторитет заради добрите си наблюдения и аргументи?

Позоваване на доминиращи в обществото нагласи. Подобно на позоваването на авторитет. Това, че нещо е популярно в обществото не означава непременно, че е вярно.

Tu quoque. Вид на аd hominem грешка. Превежда се като: „ти също?”. Ситуация, при която отговарящият вместо да отговаря, се защитава като контраатакува с въпрос. Често това е обвинението, че опонентът е лицемер и той не постъпва по начина, по който защитава или проповядва. Това, че някой е лицемер или не, обаче не е логически свързано с истинността на позицията, която защитава, а само с личността на говорещия. Например представете си следния диалог:

А: Нали знаеш, че не трябва да паркираш пред онзи знак.
Б: Да, знам, това.
А: Защо вчера паркира неправилно?
Б:  Ами ти, не го ли правиш? Онзи ден и ти беше спрял там.

В същината си този спор се отнася до поведението на двамата грешно паркиращи. Той обаче не отхвърля позицията, че не трябва да паркираме на места, на които е забранено.

Неразбиране на аргумента. Приемането, че аргументът е грешен само защото не го разбираме. Може да е, може да не е. Това, че на разбираме аргумента е по-скоро наш проблем. Целесъобразно е да се запознаем добре с въпроса преди да критикуваме и влизаме в дебати.

Неяснота. Често хората не са достатъчно ясни, когато изразяват позиции или аргументи. Това не означава непременно, че грешат, нито и че са прави. Просто са неясни и не знаем как да оценим твърденията им. Не знаем докъде се простира тяхната приложимост или дори значение. В този случай можем да помолим нашите събеседници да са по-ясни.

Необорими твърдения. Съществуват някои твърдения, които са толкова общи или които могат да включват толкова много неща, че на практика са необорими. Освен, че са необорими в повечето случаи подобни твърдения са безполезни в спор, било то защото са самоочевидни, било то защото са твърде общи, за да имат смисъл. Например: „Всички хора са егоисти и каквото и да правят го правят в личния си интерес.” Ако дадем пример с хора, които постъпват алтруистично, то тогава отговорът би бил, че те постъпват алтруистично, защото е в егоистичния им интерес. Подобно твърдение за същността на егоизма, което да съчетава в себе си и противоположната на егоизма идея – алтруизма, е толкова общо, че не ни дава никаква ценна информация по време на спор. Ако всяко поведение е егоистично и никакво друго поведение не е възможно, то егоизъм става синоним на всяко, което не носи никаква информация.

Подвеждащ/ насочващ въпрос. Това е въпрос, който ни заклещва да дадем определен вид отговор, често изключващ други възможни отговори. Това са зле формулирани въпроси, но се използват твърде често дори в съдебните процеси, заблуждавайки хората. Класическият пример за такъв въпрос е: „Ти спря ли да биеш жена си? Кажи ми: Да или не?” По който и от двата начина човек да отговори, отговорът му предполага, че някога все пак е бил жена си. Дори въобще да няма жена!

Тежестта на доказателството (Burden of truth). Това не е логическа грешка, а правило за аргументация. Тежестта на доказателството означава, че всеки, който поставя теза, трябва да я подкрепи с аргументи.

Ако нещо е вярно за една част, то е вярно и за цялото. (Fallacy of composition ). Това невинаги е така. Например: Аз не мога да видя отделните атоми. Знам, че всичко около мене е изградено от атоми. Правя заключението, че всичко около мене е невидимо.

Ако нещо е вярно за цялото, то е вярно и за честите му. (Fallacy of division). По същата логика аз виждам една картина, но не мога да видя отделните атоми, разбирани като самостоятелни единици, от които е изградена.

От тези две грешки можем да изведем следното правило. От това, че нещо е валидно за частното, не означава, че е валидно за общото, а също и от това, че нещо е валидно за общото, не означава че е валидно и за частното.

В този ред на мисли е подходящо да споменем и „парадокса на благосъстоянието” на икономиста Джон Майнард Кейнс. Според Кейнс, ако всеки човек пести по време на рецесия, това няма да доведе до по-голямо богатство в обществото, а ще доведе до по-малко потребление и по-ниски нива на икономически растеж, а оттам и общото ниво на спестявания в икномиката няма да нарасне.

Средното положение. Много автори, от Аристотел до индийските мъдреци твърдят, че истината се намира между две крайности. Само по себе си това твърдение не носи достатъчно информация. Не можем да сме a priori сигурни, че при спор между две крайни позиции  истината задължително е някъде по средата. Истината може и да е там, но може и да не е. Дори да приемем, че истината е по средата на две крайности, това невинаги ни казва къде точно е тя. Дали не е леко изместена към някоя от страните? Ако е така, към коя? Така или иначе са нужни доказателства, за да разберем къде точно е истината.

От друга страна, практически погледнато, постигането на компромис или както се казва: „срещане на позициите някъде по средата”, в преговорите между двете страни често е успешен ход. Освен това някакво средно положение, може и да не е най-правилното решение, но понякога е единственото приемливо за страните решение.

Никой истински … Този грешен аргумент има следната форма: Никой истински ….. (човек, мъж, журналист, българин или каквото си поискате) не би…. (направил) еди-какво си. Но ето вижте един, човек от тази група (мъж, българин или каквото си поискате), който не следва вашето правило. Е, не. Тогава той не е истински представител на групата (мъж, българин и тн.). Така стигаме до определение на тази грешка: Фактът, че един представител на групата е изключение ни кара да обявим, че той не е истински представител на тази група. Изглежда, че изключението замърсява чистотата на групата. Този вид твърдения са особено хлъзгави, защото постоянно се променят и никога не могат да бъдат де факто оборени, защото говорителят може да си измисля идеалната група от „истински членове”, както на него му харесва.

Аргументите от типа „никой истински” често се прилагат за цели класове събития. Например: На обвиненията за всички провали и злоупотреби, които социалистическите режими нанасят на обществата, където са приложени, привърженикът на социализма може никога да не отстъпи с аргумента, че всъщност тези социалистически режими в историята наистина са направили грешки, но всъщност те не са истински социалистически режими, защото никой истински социалистически режим не би бил такъв (потиснически, неефективен, лицемерен).

Грешката на кръгово доказателство (Begging the question, petitio principii в превод от латински приемайки началото). Тази грешка допускаме, ако предварително приемем за дадено това, което трябва да докажем. Или пък да предпоставим заключението. Или да приемем без да доказваме това, което трябва да докажем. Или: „Това е така, защото е така”. Например: „Защо безработицата е толкова висока?” „Защото много хора нямат работа.”

Генерализиране от единичен случай. Това е грешката, при която използваме единичен случай, например на личен опит, за да правим на общи заключения. Например: Познавам Йоргус. Той е грък. Освен това е и много мързелив. Следователно всички гърци са като него мързеливци. Не можем да изведем подобно заключение за целия клас от тази единствена предпоставка.

Тексаският стрелец. Това е грешката, при която виждаме единствено аргументи, които подкрепят тезата ни. Името на грешката идва от един тексаски стрелец, който стрелял произволно по една стена, а после ограждал с боя местата, където са били попаднали изстрелите му, така че да приличат на мишени, улучени в десетката.

Грешката на комарджията. Това е грешната представа, че ако досега си имал шанс, ще продължаваш да имаш. Например, ако три последователни пъти хвърлиш ези, ти да мислиш, че шансът ти да хвърлиш ези и четвъртия път е по-голям. Не, той е 50%.

Пледиране за изключение. Пледирането за изключение представлява приемане на позицията като цяло, но с настояването за изключения в конкретния случай. Това невинаги е логическа грешка, но трябва много да се внимава във всеки случай.
Ето пример за специално пледиране: Министрите в държавата Х виждат, че държавния дефицит е твърде голям и като цяло са съгласни, че трябва държавата да намали разходите си, но всеки от тях пледира за изключение в собственото си министерство. Всеки министър казва по време на заседанието на кабинета: „Да, държавата трябва да намали разходите си, но не би било разумно моето министерство да прави съкращения, защото…”

Убедителността
Накрая бих искал да се откъсна от темата за грешките и да кажа няколко думи за убедителността. Хората са интересни създания. Понякога дори най-добре аргументираната позиция не може да ги накара да променят мненията си. Това понякога всъщност е доста често. Често хората могат да се повлияят от странични фактори като първично мнение, чувства, чар на говорещия и др. Това обаче не бива да ни спира да се стремим да търсим все по-добри и силни аргументи. Търсейки ги обаче трябва да знаем, че не винаги ще успеем да убедим събеседниците или аудиторията си. Дори силни аргументи, поднесени по неподходящ начин, например с високомерие, могат да отблъснат аудиторията. Според Аристотел изкуството на реториката не се състои само в логическите аргументи (логос), но съдържа и други два компонента (етос и патос).

Днес специалисти по комуникации отделят средства и време, не за да търсят истината, а за да открият най-ефективните начини за влияние върху обществото в името на една или друга политическа сила или накратко –  пропаганда. Ако не става дума за политика, а за обикновена стока на пазара можем да използваме и по-безобидния термин – реклама. Пропагандата и рекламата нямат за цел стигането на истината а предлагане на своя продукт на публиката.

Затова е и важно критично мислещият човек да вземе това предвид. В света манипулацията се е превърнала в цяла индустрия, всъщност в поне няколко различни индустрии. Критичното мислене и добрите аргументи в известен смисъл ни пазят от манипулативни твърдения. Наистина, критично мислещият човек невинаги би успял да убеди събеседниците си със силата на добрите аргументи. Това обаче не бива да се превръща в причина за отчаяние. В крайна сметка големите въпроси рядко се решават само в една спечелена или загубена дискусия. Дебатите се случват постоянно и е важно да сме добра подготвени за тях, като познаваме принципите им. Сред принципите на добрите дебати са да уважаваме събеседниците си и да внимаваме в аргументите си.

Автор: Добрин Станев

Библиография:

Аристотел, (2013). Реторика. София: Изд. Захари Стоянов.

Freeley,  A &, D. Steinberg  (2009). Argumentation and debate critical thinking for reasoned decision making. Boston: Wadsworth.

Sinnott-Armstrong, W. &, Fogelin, R. (2010). Understanding argument. Introduction to informal logic. Belmont: Wadsworth.

В графичен вид някои от логическите грешки описани в статията са представени на този сайт.


Сравнителен федерализъм: САЩ и ЕС. Идея за бъдещето на интеграцията

 

Автор: Добрин Станев

Федерализмът е дума, която носи много значения, включително и емоционални конотации. Във Великобритания това e просто думата „F”, която е толкова страшна, че не бива да се назовава. За германците федерализмът е национална гордост. Ако провеждате в дебати за европейската интеграция с британец и германец на тема федерализъм ще видите как двете страни интерпретират понятието по диаметрално противоположен начин. Първото нещо, за което британецът, се сеща като чуе за федерализма е загуба на национален суверенитет и централизация на властта. За германецът е точно обратното. Федерализмът е политическото решение, което предотвратява концентрацията на власт на централно ниво. Възможно ли е и двамата да се прави? За да разберем това нека започнем отначало с основния въпрос: Какво е федерализмът? За да разберем какво представлява федерализмът ще направя едно сравнително изследване на американския и европейския случай. Целта на това сравнение е да откроя тези  качества на федералния модел, които могат да се приложат в бъдещето развитие на ЕС като отговор на идейната парализата, в която е изпаднал съюзът. Днес съюзът има нужда от повече интеграция главно във финансовата си система, за да компенсира дефицитите на институционалното й устройство и федерализмът ни дава някои важни предписания.

Теоретично погледнато федерацията е формата на държавно устройство, по която Европейският съюз и Съединените американски щати си приличат. Веднага е наложително да се направят следните важни уточнения. Терминът държавно устройство е неточен в контекста на Европейския съюз, тъй като ЕС не е (някои анализатори биха казали: „все още не е”) държава в пълнокръвния смисъл на думата. От друга страна ЕС не е и класическа междуправителствена организация, в която решенията могат единствено да бъдат взети с единодушното съгласие на участващите страни. И все пак управлението на това sui generisполитическо формирование се доближава най-вече и все повече до федеративния модел. Според Бъргис (2006: 236) Европейският съюз е случай на федерализъм без федерация. Даниел Елазар смята, че в края на XX век се намираме по средата на парадигмална промяна от свят на държавите, моделирани според идеала на националните държави от началото на модерната епоха през XVII век, към свят, характеризиращ се с намален държавен суверенитет и увеличени междудържавни връзки от конституционализиран федерален характер (Elazar 1995: 5). Сложността на изследването на федерализма в ЕС се увеличава от многозначността на термина в контекста на теорията на Европейската интеграция. По този начин федерализмът се явява едновременно, както самостоятелна теория за разбирането на интеграционните процеси така и политическо предписание за крайната цел на европейското обединение. Изследователят е нужно внимателно да открои кое значение на думата използва в конкретния случай.

Имайки предвид направените забележки, ще започна моето изследване с анализ на американския случай, тъй като САЩ представляват по-отчетлива отправна точка, защото са класически пример за държава с федеративна форма на териториално устройство. Освен това САЩ е една от най-старите модерни демокрации в света, която силно залага на истинското разделение на властите, реализирано по идеите на Джеймс Медисън в техния взаимен контрол и балансиране, а федерацията представлява модел на разпределение на власт. Разделението на властта може да бъде хоризонтално: законодателна, изпълнителна, съдебна, но може да бъде и вертикално: местна и централна.

На първо време трябва да се разясни  основното понятие на това есе. Ще започна с отговор на въпроса: „Какво е федерация?” и на базата на изградения идеален тип ще очертая спецификите на модела за федерация на САЩ, за да мога след това да изградя съответен модел на ЕС спрямо американския случай и да направя сравнителен политологически анализ между двата типа. В края на изследването ще посоча важни прилики и разлики между двата модела.

Моята теза е, че федерализмът като форма на политическо устройство разделящ суверенитета между местното и централното ниво на управление, както в САЩ, така и в ЕС,  предполага един постоянен вътрешен конфликт между съставящите го две нива на власт: местно и централно, който генерира и постоянна вътрешна промяна.

Федерализъм и федерация

В корена на думата федерализъм стои латинската дума foedus, която означава съгласие, пакт, съюз. Федерализмът може да се определи като политическо устройство на няколко нива, при което властта и суверенитетът конституционно се разпределят между централните органи на управление и регионалните политически единици (щати, провинции, лендери, кантони и т.н). Най-кратко федерализмът може да се определи като „самоуправление плюс споделено управление” (Elazar 1987: 12).

Федерация е политическа система, която изпълнява критериите на федерализма. Според Кинг федерацията е „институционално устройство под формата на суверенна държава, която се различава от другите суверенни държави единствено по факта, че централното правителство включва съставните териториални единици в процеса на вземане на решения на базата конституционно определена основа” (King 1982: 77). Федерациите се различават от унитарните държави по това, че при федерациите суверенитетът е споделен между централното правителство и местните органи на властта, докато при унитарните държави, цялата власт се държи в центъра и бива делегирана на местни и областни администрации по усмотрение на централната власт. От това следва, че федерациите като цяло дават по-силен политически глас на местното ниво отколкото унитарните държави.

Конфедерация представлява по-хлабаво обединение, в което съставящите единици имат повече правомощия отколкото централната власт. Всяка федерация работи на принципа на поделяне на суверенитет на няколко нива на власт. Асиметрична федерация е тази, в която някои щати получават повече автономия от останалите. Пример това явление е Канада, в която френско говорящата провинция Квебек успява de facto да си извоюва допълнителни правомощия особено в езиковата и културната сфера, различни от тези в останалите провинции, които пък са предимно англоговорящи.

В САЩ двете нива на власт са щатско и федерално. Правомощията на отделните нива са конституционно разграничени и нито едно от нивата не може да премахне другото (Harrop 2007: 282). Обикновено на централно (федерално) ниво се решават „висшите политики” като отбрана и сигурност и външни отношения, както и паричната политика на страната, докато въпросите от вътрешно естество са оставени предимно на местно ниво. Такива въпроси са: образование, социална политика, правоприлагане.

От изключителна важност за успешното функциониране на федералната държава е въпросът за разпределението на правомощията между централното и регионалното ниво. Обикновено федерациите следват принципа на субсидиарност, за да решат този въпрос. Според принципа на субсидиарност един проблем трябва да се решава на възможно най-ниско ниво. По-високото ниво на власт може да се заема с даден проблем само, ако по-ниското ниво не може адекватно да се справи с него. Принципът на субсидиарност, заимстван от за първи път от организацията на католическата църква намира приложение във всички федеративни структури. Той е основополагащ и при разпределянето на правомощията между държавите-членки и общностните институции в рамките на ЕС. В европейски контекст субсидиарността предполага, че  един проблем трябва първо да се реши на национално ниво и само ако това не е възможно се възлага на наднационалното (общностно) ниво. Така държавите, формиращи съюза, се предпазват от прекалената експанзия на централната наднационална  власт, която  намира своето най-пълно олицетворение в Европейската комисия.

В почти всички федерации в света съставящите ги единици (за краткост ще използвам щати като синоним) са представени на отделно и специално място в парламента на държавата, която съставят. Обикновено федерациите имат двукамарни парламенти, като горната камара е запазена за представителство на щатите.

Федерацията е предпочитана форма за устройство на големите държави, както по територия, така и по население. За пример могат да бъдат посочени: САЩ, Канада, Австралия, Индия, Русия, Германия. Федерализмът също е възприет от много латински и южноамерикански държави, които в зараждането си следват модела на САЩ. Такива са Мексико, Бразилия, Аржентина и Венецуела.

В следващата таблица са посочени някои силни и слаби страни на федерализма.

Федерализъм: силни и слаби страни

Силни страни Слаби страни
Практично решение за големи държави Ефективността може да е по-слаба в области, свързани със сигурността
Допълнителни проверка и баланс (checks and balances) Вземането на решения е по-бавно и тромаво
Дава признание на различието Може да задълбочи различието между провинциите
Намалява натовареността на централната власт На централната власт й е по-трудно да предприема национални инициативи
Създава конкуренция между провинциите и възможност гражданите да пътуват между тях. Различно третиране на гражданите в зависимост от това къде живеят
Предоставя възможности за експерименти с политики Неясна отчетност спрямо публичността
Позволява на малките единици да си сътрудничат в постигането на икономически и военни предимства от мащаба Може да се случи мнозинството в дадена провинция да експлоатира малцинството.
Правителството е по-близо до гражданите Ако представителството се базира на провинции, може да се наруши принципът един човек един глас.

Таблицата е от  Harrop & Hague (2007: 291).

Федерализмът в САЩ

Исторически американската федерация възниква с борбата за независимост от британската корона. По това време не е самоочевидно, че тринадесетте отделни американски колонии трябва образуват единна обща държава. По тази причина трима автори: Джеймс Медисън, Александър Хамилтън и Джон Джей, обединени под псевдонима „Публиус” издават в Ню Йорк „Федералиста” – серия от 85 статии в периода 1787 – 1788 г., в които красноречиво агитират за федералистко политическо развитие на младата американска държава. Военната борба обвързва щатите с обща кауза и дава смисъл на колониите да действат заедно срещу британското управление. Необходимостта от общи усилия е синтезирана най-ясно от американския държавник Бенджамин Франклин: „Или ще борим заедно или ще паднем поотделно” (в Harrop 2007: 285). Не могат да бъдат подценени и икономическите ползи от една голяма федерация, която да представлява и голям общ пазар, в който отсъстват митнически бариери между отделните щати. Така стоките могат да пътуват безпрепятствено увеличавайки мащаба на търговията, а оттам и благосъстоянието на населението. Това обаче, от което се страхуват отделните щати е отдаването на прекалено голяма власт на федералното правителство, което пък означава загуба на свободи. Затова първото устройство на щатите по време на революцията срещу британската корона е конфедеративно 1777-1781 г. Тази система обаче не се оказва успешна, заради твърде слабата централна власт в условия на въоръжена съпротива. По време на въоръжена борба е необходима силна централна власт, за да може държавата да се консолидира, както военно, така и външнополитически и по този начин да устои на неприятелския натиск.

Революцията приключва с извоюването на независимостта на 13-те колонии. В следвоенните условия въпросът за разделението на правомощията обаче остава. Именно за да решат проблема с противопоставянето на управлението между централно и щатско ниво американските федералисти и „отци основатели” на американската република по времето на конвента във Филаделфия от 1787 г. ясно очертават правомощията на федералните и щатските правителства, които ще залегнат в бъдещата конституция на страната.

В член първи на конституцията на САЩ е записано, че законодателната власт се държи от Конгреса. Конгресът е разделен на две камари. Долната камара представлява Камарата на представителите, а горната камара е Сенатът. Всеки щат, независимо от големината на своята територия, население или икономически потенциал е представен от двама сенатори. Това е направено, за да се подчертае равенството във федерацията. Само сенатори и представители имат право на законодателна инициатива. За да влезе един законопроект в сила, той първо е разглеждан от съответните комисии в двете камари. След като е обсъден и одобрен в комисиите, законопроектът преминава към обсъждане в пленарни заседания и трябва да бъде одобрен от двете камари на Конгреса. Одобрението става с мнозинство от три пети в камарата на представителите и обикновено мнозинство в Сената. След като се разгледа от едната камара, законопроектът се разглежда от другата. Другата камара може да реши да внесе поправки в законопроекта. Ако това стане, законопроектът се предава на помирителен комитет, в който участват представители на двете камари. Помирителният комитет цели да изглади различията между камарите. Ако това стане, законопроектът се връща за прегласуване в двете камари. Ако двете камари одобрят законопроекта, той се изпраща на Президента за промулгация. Президентът има право на вето, което може да бъде преодоляно от Конгреса с квалифицирано мнозинство от две трети.

В правомощията на федералната власт са: паричната политика, създаването и поддържането на армия и флот, обявяването на война, регулиране на вътрешната търговия, както и търговската политика спрямо другите държави. На щатско ниво се регулират въпросите от компетенцията на местното управление, здравеопазването и безопасността, правоприлагането, организирането на избори и други политики, които попадат под десетата поправка. Според десетата поправка на конституцията от 1791 г. „властта, която не се делегира на Съединените щати с настоящата Конституция, но и не се отрича на щатите, се запазва съответно за щатите или за народа.” Съществуват и области, в които федералното и щатското ниво си поделят компетентност. Такива са данъчното облагане, изграждането на инфраструктурни проекти, съдебните процеси, провеждането на социална политика. Невинаги обаче линията на разделение на компетентността е ясна и понякога се налага решение на Върховния съд до определи границите им.

Историята на американския федерализъм не е безпроблемна и гладка. Тя е белязана от множество битки стремежи на различните нива на власт да преместят разделителната линия на правомощията в своя полза. Ранните години на американската демокрация са маркирани от противопоставянето между това дали да има повече или по-малко власт в централното правителство. Това е първият политически кливидж, разделящ двете основни партии по това време. От едната страна застават федералистите на Хамилтън, които претендират за повече централизъм като условие за по-голяма сила и просперитет на държавата. Срещу тях се изправя Демократическо-републиканската партия, която се страхува от нарастването на федералното правителство и вижда в него заплаха за свободата на отделните щати. Под една или друга форма противоборството за повече или по-малко централизъм остава в американската политика дори до днес.

Първоначалната идея на американската федерация е правомощията на щатите и федералното правителство да са изцяло отделни. Двете нива на администрация да работят като две отделни машини, свързани единствено с идеята за общото благо на страната. Този дуалистичен федерализъм обаче е недостижима цел и страната постепенно минава към кооперативен федерализъм, типичен за Европейските държави, в който двете нива си взаимодействат много по-тясно. Неминуемо е да се постигне някаква степен на координация между федералната и щатската власт. Нуждата от координация възниква от това, че щатите на са своеобразни „острови”, разделени един от друг с океан на независимост, а съединени единици, между които протича силно взаимодействие в рамките на една сложна държавна система от институции. Например строежът на пътища и магистрали в един щат трябва бъде синхронизиран с подобни инфраструктурни проекти в друг щат. При липса на координация между щатите съществува голяма вероятност много магистрали да  опират в нищото. Друг пример е правоприлагането. Преследването на престъпници, извършили престъпление в един щат трябва да може да се извършва и на територията на другите щати. Освен това данъчните постъпления, които центърът получава от доходните данъци, биват в известна степен преразпределяни между различните щати. Тази промяна в САЩ се осъществява най-отчетливо по време на администрацията на демократическия президент Франклин Делано Рузвелт и неговата политика на „нов курс”, която цели да извади страната от Голямата депресия през 30-те чрез мащабни инфраструктурни проекти.

От друга страна неоконсерваторът републиканец Роналд Рейгън желае да провежда политика за намаляване на влиянието на държавата. В това число той се обявява в подкрепа на идеята за федерализъм, разбирана като по-малко държава или централизъм. По-специално Рейгън иска да освободи централната власт от скъпи социални политики и програми и да отдаде повече правомощия на отделните щати сами да администрират съответните програми. Рейгън обаче не съчетава отдаването на повече правомощия на щатите с отдаване на допълнителни бюджетни средства за провеждането на тези политики. В резултат на това на щатите им се налага наново да изграждат администрации и да събират собствени средства за много социални програми.

Александър Хамилтън и дълговата криза на САЩ след войната за независимост

Дълговите и финансовите въпроси са от централно значение за развитието на федерациите. В този ред на мисли си струва да разгледаме казуса с първата дългова криза, в която изпада американската държава, непосредствено след войната за независимост и начина, по който е разрешена. Много паралелни явления могат да бъдат отчетени сравнявайки я с дълговата криза, която днес обхваща ЕС (Geewax 2011).

В зората на утвърждаването на САЩ като държава с федеративно устройство Александър Хамилтън – първият финансов министър на Съединените щати (1789-95) успява да прокара в Конгреса доста спорни за времето си решения във връзка с финансовата консолидация на младата република, които определят бъдещето засилване на федеративния елемент. Хамилтън поема финансите на страната в епоха на крайна нестабилност. Страната е в състояние на фактически фалит от 3 години. От 1786 до 1789 г. САЩ не плащат задълженията си към външните  кредитори – главно френското правителство и холандски финансови институции. Дълговете на току-що излязлата войната за независимост държавна са колосални за тогавашните стандарти, но това, което е по-лошо, е че дълговете са непосилни за обслужване. Конгресът дължи на кредиторите си 54 милиона долара, докато отделните щати дължат допълнителни 25 милиона. Доверието от страна на външните кредитори, че САЩ може да изплаща външния си дълг е изчезнало. Нужни са решителни мерки за справянето с първата финансовата криза на републиката.

Предложението, с което Хамилтън излиза, е да са възстанови доверието в американската държава като платежоспособна страна, като се въведат смели институционални реформи. Предизвикателството е голямо, защото реформите граничат с недопустимото, така както е записано в Американската конституция. Хамилтън предлага федералното правителство да поеме повече правомощия и да изземе дълга на отделните щати. Това води до фискална централизация на държавата и меко преразпределение на дълговете на различните щати между всички. Конгресът ще може да увеличи данъците на всички, с които да събере достатъчно средства, за да покрие плащанията си по дълга. Естествената реакция е, че щатите с по-ниски нива на дълг (в САЩ по това време това с южните щати) ще възнегодуват срещу тази мярка, докато по-големите длъжници (тогава предимно на север) ще я подкрепят. Другата спорна идея на Хамилтън е създаването н Банка на Съединените щати, която да действа като типична централна банка и последна инстанция за финансиране на търговските банки в страната, както и да финансира федералното правителство в случай на необходимост.

Освен икономическите последици от централизирането на дълга, инициативата има и значителни политически импликации. Различните щати стават по-свързани едни с други и по-специално стават по-свързани с централната власт. Това, което обединява предложенията на Хамилтън е желанието за установяване на по-голям централизъм в управлението на държавата, който да помогне на нейното икономическо и политическо развитие.

Планът на Хамилтън се увенчава с успех. САЩ успяват да стабилизират публичните си финанси и възвръщат доверието на кредиторите си, които от своя страна свалят лихвите по заемите, които отпускат на правителството – сигурен знак пазарен знак за доверие в политически план.

Днес Европа изпитва дългови проблеми, които съдържат много паралели с  първите години на Американската държава. Европейският юг, подобно на американския север от края на XVIII век изпитва затруднения по обслужването на дълга си, докато европейския север се справя значително по-успешно с неговото управление. Може би решението на европейската дългова криза може да намери историческия аналог с политиката на централизъм, провеждана от Александър Хамилтън.

Едно решение в хамилтънски стил на дълговите проблеми в ЕС би било установяването на по-силен европейски финансов централизъм – общо министерство на финансите или икономическо правителство. Системата би работила приблизително по следния начин. Държавите със стабилни публични финанси водени от най-мощната икономика Германия се съгласяват на въвеждането на общоевропейски държавни облигации. По този начин Германия ще поеме върху плещите си голяма част от дълговете на закъсалите страни от периферията на еврозоната. В замяна обаче ще бъдат въведени нови правила и механизми за общ европейски бюджетен надзор. Зад този термин ще се крие правото на Германия да налага вето върху националните бюджети на страните от еврозоната в случай, че бюджетите им набъбнат до неустойчиви равнища.

Европейският съюз

Както беше споменато в началото, в контекста на европейското обединение федерализмът има най-малкото двуяк смисъл. Това е теория на и същевременно стратегия за европейската интеграция, която поставя на първо място изграждането на единна европейска държава или Съединени европейски щати.

Към настоящия момент Европейският съюз представлява обединение на 27  държави, като в края на 2011 г. 28-ма държава (Хърватска) получи одобрение за бъдещо присъединяване. От институционална гледна точка съюзът е нещо повече от международна организация, но нещо по-малко от държава. Тъй като ЕС съчетава качества, както на международна организация, така и на държава, можем да кажем, че той е sui generisполитическо образувание. ЕС не е държава, защото има много малко от правомощията на суверенна държава и не може да провежда самостоятелно нито една от висшите политики (външни отношения и отбрана). Ако приемем определението на социолога Макс Вебер, че държавата означава легитимен монопол върху използването на сила, то ЕС не отговаря на това условие. Другата важна характеристика на държавата е, че тя може да налага данъци на своите граждани. ЕС няма такива правомощия. Освен това институционалната структура на ЕС е много по-различна от тази на държавите. В ЕС например не е установено класическото разделение на властите, така както е според идеите на Монтескьо и Медисън, поради спецификата на самия устройствен модел на съюза.

От друга страна ЕС е постигнал много високи нива на икономическа интеграция, чиито най-отчетливи показатели представляват изграждането на единен пазар между държавите-членки, както и въвеждането на обща парична единица за държавите от еврозоната. Всички тези инициативи са свързани с отдаването на голяма доза национален суверенитет в полза на наднационалните институции на съюза, в които са вземат общи решения валидни за всички страни-членки.

В този ред на мисли ЕС  не е и класическа международна организация. Основната разлика между класическите междуправителствени организации и ЕС е, че при междуправителствените организации решенията се вземат с единодушие, докато в ЕС, който разполага с наднационални институции (Европейската комисия е най-красноречивият пример за такава институция, но също и Европейският парламент и Съдът), много решения с вземат с квалифицирано мнозинство. Зад тази на пръв поглед техническа формалност се крие огромната разлика в значението, което националният суверенитет носи, в различните модели. При организациите отделната държава може сама да блокира всяко решение чрез силата на националното вето. В ЕС решение може да се вземе дори въпреки суверенната воля на някоя държава по дадения въпрос и вето не може да бъде наложено едностранно от една държава в широк кръг от политики, в които съюзът разполага с изключителна компетентност.

Следващият въпрос е как е възможно това? Как и защо суверенните държави се съгласяват да отдадат от суверенитета си на наднационалните институции на ЕС, в които решенията могат да се вземат дори срещу волята им?

В крайна сметка може да се смята, че решенията не са вземат въпреки волята на държавите, защото именно тези суверенни държави са се съгласили да отдадат част от своя суверенитет в някои области главно свързани с общия пазар и паричната политика (за държавите, които са приели еврото), когато са се договорили единодушно в първичното право на съюза да започнат или да се присъединят към европейските интеграционните процеси, които днес кулминират в изграждането на Европейския съюз. Показателен пример ни дава диалогът между Европейската комисия, оглавена от Романо Проди и Балтийските страни преди тяхното присъединяване към общността. Веднъж във Вилнюс един студент се обръща към Проди със следните думи: „Достатъчно съюзи! Не искаме да се присъединим към Европейския съюз, защото вече бяхме в Съветския съюз.” Проди отговаря: „Виждате, че съм стар човек, толкова стар, че дори вече не помня кога пожелахте да станете член на Съветския съюз.” (Проди 2003). Голяма е разликата между това една държава доброволно де иска да се присъедини към една общност и да спазва  и участва в изработването на нейните правила и това държавата да бъде насилствено приобщена към тоталитарен режим, който да решава всичко вместо нея.

Отдаването на суверенитет в полза на наднационални институции има и своите исторически причини. Разрушителните войни в дългата история на Европа, но по-специално катастрофите през XX век доказват, че конкуренцията между Великите сили на континента има пагубни политически, икономически и най-вече човешки последствия. След Втората световна война ясно проличава нуждата от създаване на нов международен ред, който да гарантира сигурността в пост-военния свят. В Европа най-накрая назрява въпросът: Как да се структурират отношенията между довчерашните врагове така щото ужасът на световната война, провокиран от тях да стане фактически невъзможен. Решението на този абстрактен въпрос минава през решението на друг много по-конкретен и належащ проблем – Какво ще бъде бъдещето на победените държави: Германия и Италия? Опитът за смиряването на Германия чрез унизителен мирен договор след края на Първата световна война довежда до противоположни на замисъла на „миротворците” от версайската система исторически последици. Новото решение след Втората световна война представлява не унижението и изключването на победените, а опитът да се изгради интеграция между тях и спечелилите войната западноевропейски държави. По думите на водещият теоретик на функционализма Дейвид Митрани „целта не е да държим държавите мирно разделени, а активно съединени” (1943). До голяма степен заслуга за тази интеграция има и междублоковото противопоставяне на Студената война и страхът от съветска агресия. Освен това САЩ подкрепят европейското обединение, защото виждат в него подсилване на неговите съюзници срещу Съветския съюз.

Конкретният план за започването на новите интеграционни процеси на европейското обединение идва от френското правителство под формата на декларацията Шуман от 1950 г., по името на тогавашния външен министър на Четвъртата република. Истинският автор на проекта, който до голяма степен обаче остава в сянка, е френският висш функционер и бивш търговец на коняк – Жан Моне. Моне е една от най-значимите фигури на европейското обединение и ключов негов идеолог. По думите му, изказани чрез на Декларацията Шуман:

„Обединението на Европа няма да стане изведнъж или според някакъв специален план. То ще бъде изградено чрез конкретни постижения, които първо създават чувство на солидарност. Обединяването на европейските народи изисква премахване на вековното противопоставяне между Франция и Германия. Всяко предприето действие трябва на първо място да се отнася до тези две страни.
С оглед на това френското правителство предлага незабавни действия по един конкретен много важен пункт.

То предлага френско-германското производство на въглища и стомана като цяло да бъде поставено под контрола на общ Висш орган в рамките на организация, отворена за участие към другите европейски страни. Обединяването на производството на въглища и стомана веднага ще създаде база за икономическо развитие като първа стъпка към европейска федерация и ще промени съдбата на регионите, отдадени дълго време на производството на оръжия, на които те самите най-често бяха жертви.

Така установената солидарност в производството ще направи евентуална война между Франция и Германия не просто немислима, но и практически невъзможна.” (Шуман 1950).

Целта на плана е да се консолидират позициите на различните държави и да се канализират противоречията от миналото в руслото на споделения икономически интерес (Burgess 2006: 228). Така през 1952 г. се създава първата европейска интеграционна общност – Европейската общност за въглища и стомана. 5 години по-късно са подписани и Римските договори, които слагат началото на Европейската общност за атомна енергия (Евратом) и Европейската икономическа общност (ЕИО), позната във Великобритания и като „общия пазар”.

Развитието на интеграционните процеси предизвиква и необходимостта от изграждането на теоретични модели за интерпретирането им. Една от доминиращите теории на интеграцията е теорията на неофункционализма, разработена от Ернст Хаас (1958) и неговия ученик Леон Линдбърг. Според тази теория европейското обединение ще напредва постепенно на малки стъпки от сектор в сектор в резултат на функционалното разливане (spillover). Това означава, че ползата от интеграцията в един сектор, да кажем въглища и стомана, ще породи натиск от страна на други сектори на икономиката и те да се включат в процеса, да кажем в сектора на ядрената енергетика. Така неофункционализмът обяснява процесите в ранните години на европейската интеграция. Остава въпросът коя е крайната цел и накъде се движат интеграционните процеси. Крайната цел на интеграцията е винаги обвита в мистерия. Методът на Моне, който пръв развива тази неофункционалистка логика (още преди формирането й като теория) в политическата практика, е да се търсят практични решения по възможност по незабележимия бюрократичен път, на конкретните общи икономически проблеми. Зрелищните политически срещи на високо ниво не са най-успешният начин според Моне за водене на интеграционната политика, която Моне нарича engrenage. И все пак европейската интеграция за Жан Моне има свой телос или крайна цел. Истинската finalité politique представлява европейската федерация, изграждана дълго и постепенно, на малки части.

Съществува обаче и конкурентна теория на европейската интеграция, която дава върховенство на действията на самите страни-членки. Това е теорията на либералната междуправителственост на Андрю Моравчик (1998)., според която интеграцията е калкулиран интерес на суверенните национални държави и те са тези, които я направляват с политиката си.

Още от първите години на европейската интеграция се очертават двете основни равнища на федералисткия модел: национално и наднационално, а оттам и противопоставянето им, което, както заявих по-горе. Това явление е характерно за федералния модел по принцип. Привържениците на по-дълбоката интеграция или „повече Европа”, обикновено искат повече наднационалност, което ще рече повече неща да се решават от наднационалните институции на съюза и държавите да нямат вето над взетите решения. Те се стремят към изграждането на „все по-тесен съюз между народите на Европа” (Преамбюл на Договора за Европейски съюз).  Най-радикални в това отношение са федералистите на италианския евродепутат и автор на манифеста от Вентотене – Алтиеро Спинели, които целят изграждането на Съединени европейски щати незабавно и за разлика от Моне – отведнъж hic et nunc. Федералистите срещат яростния отпор на привържениците на националния суверенитет. Такива най-отявлени личности в историята на европейската интеграция са френският президент Шарл де Гол през 60-те, и британският министър-председател – Маргарет Тачър през 80-те. Тези амбициозни национални лидери водят европейската си политика по посока на повече междуправителственост, което ще рече – повече власт за отделните национални държави, особено чрез запазване на националното вето по ключови политики. Тяхната концепция за европейското обединение минава под мотото: „Европа на националните държави.”  Евроскептицизмът е отчетлива черта в политиката на  няколко държави: Дания и Швеция, както и на Чехия. Най-отявленият евроскепик обаче безспорно и традиционно остава Великобритания. Лондон е обзет от фобия от федерализма. Големият страх в Уестминстър е ЕС да се превърне в свърхдържава, унищожавайки по този начин парламентарния суверенитет на кралството.

Тези опасения до голяма степен са неоснователни на този етап на развитие на интеграционните процеси. Европейският съюз действа според няколко основополагащи принципа: предоставена компетентност, пропорционалност, субсидиарност. Според принципа на предоставено компетентност ЕС има право да законодателства и взема решения само в областите, в които държавите са предоставили мандат това да се случи и по начин, по който е единодушно приет от държавите в учредителните договори и техните официални ревизии. Според принципа на пропорционалността ЕС трябва да взема мерки пропорционални на проблемите и никога по-големи от тях. Принципът на субсидиарност беше засегнат по-горе в тази разработка.

Примерът, който ЕС  в най-голяма степен следва във федеративния си облик, е този на най-мощната икономика на съюза – Германия. В Германия законодателната власт се поделя от Бундестага, долната камара с избрани представители от цялата страна и Бундесрата – горната камара, в която влизат представители на лендерите, които не са избрани чрез всеобщо гласуване, а изпратени в Бундесрата от местните правителства на отделните лендери.

ЕС се характеризира с управление на много равнища (multi-level governance) (Fabbrini 2005: 14). Като такива нива могат да се посочат, местно национално и наднационално. Нека да проследя процеса на вземане на решения в ЕС на наднационално ниво. Триъгълникът от институции, които съставят законодателния процес на общностно ниво включва: Европейската комисия, Европейския парламент и Съвета. Институциите на ЕС не действат на принципа на класическото разделение на властите, характерно за държавите (или поне за либерално демократичните държави). Самата законодателна процедура в ЕС е доста сложна. Всъщност съществуват няколко законодателни процедури. Най-широко разпространената е обикновената законодателна процедура. Това е новото име, внесено с Договора от Лисабон на преди познатата ни като процедура по съвместно вземане на решения (codecision procedure). Обикновената законодателна процедура прилича на описания вече американски законодателен процес, но съдържа и някои съществени разлики. В ЕС единствено Европейската комисия има право на законодателна инициатива (чл. 17, пар. 2. ДЕС). След като Комисията излезе с проект за законодателен акт (регламент или директива, в по-редки случаи решение), той се предава на двете съзаконодателни институции – Съвета и Парламента, които в две отделни четения одобряват, нанасят корекции или отхвърлят предложението на Комисията. Ако се стигне до разногласие между версиите на институциите се свиква помирителен комитет, в който участват представители на Съвета и Парламента, подпомогнати от Комисията.

Сложната законодателна процедура всъщност отразява спецификите на представителството в Европейския съюз. Трите изброени институции представляват три отделни групи интереси. Комисията трябва да защитава интересите на съюза като цяло, като една общност. В Съвета се защитават интересите на отделните държави, докато парламентът – единствената пряко избрана европейска институция, е изразител на интересите на европейските граждани.

Подобно на американския случай историята на Европейската интеграция също може да се разглежда като продължаващо противопоставяне между привържениците на повече наднационалност (тези, които искат повече власт за центъра) и междуправителствениците (тези, които искат да запазят повече власт за националните държави).

Заключение

Конвентът за Конституция за Европа от 2001 г., председателстван от бившия френски президент Валери Жискар Д’Естен, прави недвусмислена алюзия с филаделфийския конвент на американските отци основатели от 1787 г. Резултатът от двата опита: европейския и американския е различен. Проектът за Европейската конституция се провали, докато американската успя да бъде ратифицирана от щатите. И все пак не всичко е загубено за привържениците на по-дълбоката интеграция. След последователните „не-та” в Нидерландия и Франция през 2005 г. конституцията беше вдигната от земята от немското председателство на Съвета през 2008 г., изтръскана от своята федералистка реторика и препакетирана под познатата форма на ревизионен договор, каквито са тези от Амстердам през 1997 г. и Ница през 2001 г. Това, което се получи е договорът от Лисабон. Единствената по-сериозна разлика между него и конституцията е, че в договора за реформа са премахнати всички символи на националната държава, които бяха вкарани в конституционния текст. Такива символи са флаг, химн, национален празник, дори постът Европейски министър на външните работи. Самото име „Конституция” е заменено с договор, дори ако трябва да бъдем още повече юридически прецизни – с два договора: Договор за Европейския съюз (ДЕС) и Договор за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС), които да поправят досега действащите версии на ДЕС и договора за Европейската общност. Самият Договор от Лисабон следва класическата интеграционна схема на малките стъпки.

Както видяхме от историческия преглед дори в САЩ федерализмът не е бил винаги на почит. В началните години на държавата конфедерализмът и слабата връзка между щатите, подобна на съвременния Европейски съюз е по-популярна. Историята на американския федерализъм ни предлага прецедент и шанс, че едно евентуално бъдещо развитие на ЕС в посока федерация е не само мислимо, но дори, ако следва американския сценарий, много вероятно. В условията на дългова криза в Европа една бюджетна консолидация в отговор на кризата по ранно американски модел не е невъзможна алтернатива.

При все това, много пречки за задълбочаването на интеграцията са все още на лице. Големият проблем пред европейската интеграция е демократичният дефицит. Това не означава само, че гражданите са прекалено далече от политическия център за вземане на решения. Проблемът по-скоро се крие в това, че все още не е изграден европейският демос – тази колективна идентичност на европейци, която да бъде гражданската спойка на солидарност между гражданите на различните страни-членки в съюза, които пък да чувстват принадлежност към едни евентуални Съединени европейски щати.

Така или иначе в настоящия момент европейската конструкция изглежда недовършена от гледна точка на федерализма. Европейското обединение следва класическия сблъсък във всяка федерация между на тези, които искат повече власт за центъра и привържениците на повече власт за отделните съставни части. Постоянното напрежение между двете нива на власт в дадена федерация не е нещо лошо, дори напротив. Това противопоставяне възпира което и да е ниво на управление от съсредоточаване на прекомерна власт на едно място и в крайна сметка работи в полза на свободата на населението. Така по думите на Медисън във Федералист № 51 една „амбиция противодейства на друга амбиция” и запазва свободата на гражданите.

Библиография:

Burgess, M., 2006. Comparative Federalism, Theory and Practice. London: Routledge.

Cini, M., 2007. European Union Politics. Oxford: Oxford University Press.

Elazar, D.J. ‘From Statism to Federalism: A Paradigm Shift’, Publius: The Journal of Federalism, 25(2) (1995), 5.

Elazar, D.J. 1987. Exploring Federalism. Tuscaloosa, AL: University of Alabama Press.

Fabbrini, S., 2005. Democracy and Federalism in the European Union and the United States. London: Routledge.

Geewax, M., 2011 ‘Hamilton’s Lesson For Europe: Pay Your Debt’ NPR. http://www.npr.org/2011/10/21/141583938/hamiltons-lesson-for-europe-pay-your-debt

Haas, E. B., 1958. The Uniting of Europe. Stanford: Stanford University. Press.

Hamilton, A., J., Madison, J. Jay. 1788. The Federalist Papers. http://www.constitution.org/fed/federa00.htm (достъпен от мрежата 24.01.2012).

Harrop, M., R. Hague. 2007. Comparative Government and Politics. An Introduction. London: Palgrave Macmillan.

Heywood, A., 2002. Politics. London: Palgrave Macmillan.

Hix, S., 2005. The Political System of the European Union. London: Palgrave Macmillan.

King. P., 1982. Federalism and Federation. London: Croom Helm.

Longley, R., “The Legislative Process. How Bills Become Laws or Not”  http://usgovinfo.about.com/od/uscongress/a/legprocess.htm (достъпен от мрежата 24.01.2012).

Mitrany, D. 1943. A Working Peace Chicago: Quadragle Books.

Moravcsik, A., 1998. The Choice for Europe. Social Purpose & State Power from Messina to Maastricht. New York: Cornell University Press.

Prodi, R, & O. Truls. 2003. ‘A New Europe’ Eurozine  http://www.eurozine.com/articles/2003-11-21-prodi-en.html

Документи:

Конституция на САЩ: http://www.usconstitution.net/const.html (достъпен от мрежата 24.01.2012)

Договор за Европейския съюз и Договор за функционирането на Европейския съюз: http://eur-lex.europa.eu/bg/treaties/index.htm (достъпен от мрежата 24.01.2012).

Декларация на Робер Шуман от 09.05.1950 г. http://europa.eu/abc/symbols/9-may/decl_bg.htm (достъпен от мрежата 24.01.2012).