Съвети за добрия стил на писане – втора част

orwellПисането не е мистичен акт, достъпен за избрано творческо малцинство, а методологичен процес, който всеки усърден човек може да усвои. Може да го усвои, защото в основата на писането стоят някои прости правила, достъпни за всеки неплашлив и схватлив човек, който иска да се усъвършенства и е открит за нови неща. Моята цел в тази серия от есета да покажа принципите на успешното писане. За какво писане става дума? Имам предвид три вида писане: академичното писане, художественото писане и журналистиката. На пръв поглед тези жанрове изглеждат различни, и това е така. Все пак обаче съществуват важни допирни точки между тях, които се надявам да покажа в тази серия. В първата част наблегнах предимно на академичното писане, а сега идва ред да отделя повече внимание на художественото писане. Основният ми фокус са думите, но ще се спра и на по-общи принципи. Въпросът, на който търся отговор, е: Какво е „точната дума”, както я нарича Гюстав Флобер? Кои думи да избираме, кои да избягваме? Кои думи правят хубавия стил?

Съвети за думите

Краткостта и яснотата са основните добродетели на стила, затова избягвайте ненужните думи. Ако нещо може да се каже с по-малко думи без да се загуби смисълът, е по-добре да се каже с по-малко думи. Например: „Той е човекът, който беше избран.” Срещу: „Той беше избран.” Разчистването на ненужните думи е все едно отстраняваш плевели, пише Уилям Цинсър, авторът винаги е малко назад и докато ги изчисти, нови видове се появяват (Zinsser 2001:13). Авторът с най-изчистен стил е Ърнест Хемингуей. Неговата проза е директна, конкретна и пълна със съществителни. Тя е сурова, украшенията липсват. Изреченията му са кратки и право в целта. Диалозите му звучат непресторено. Стилът му е мигновено разпознаваем. Самият автор попива принципите на писането като млад репортер от наръчника на в-к Канзас Сити Стар. Същите принципи, той припознава и като свои: „Пишете кратки изречения, пишете кратки първи параграфи, използвайте силен език, бъдете положителни, а не отрицателни.” Последният принцип ще обясним по-долу. Нека сега да илюстрираме стила на Хемингуей с кратък откъс от „Старецът и морето”:

Той винаги мислеше за морето в женски род. La mar, както го наричат хората на испански, когато го обичат. Случва се тези, които го обичат, да злословят за него, но тези думи винаги се казваха тъй, сякаш морето е жена. Някои от по-младите рибари — онези, които връзваха въжетата си на шамандури и притежаваха моторни лодки, купени, когато черният дроб на акулите струваше много пари — наричаха морето el mar, което е мъжки род. Те гледаха на него като на съперник или местност, или дори като на враг. Но старецът винаги мислеше за морето в женски род, като нещо, което щедро прави или отказва големи добрини; и ако морето беснееше и вършеше злини, то бе, защото не можеше да не ги върши. „Луната й действа, както действа на жената“ — си мислеше той.  (прев. Д. Иванов)

За какви ненужни думи трябва да внимаваме? Към ненужните думи могат да се причислят: сложният жаргон, чуждиците, клишетата и др. Според Марк Твен дори прилагателните и наречията в много случаи са излишни, защото всъщност не описват нещата по-добре, ако са там. По тази причина Марк Твен съветва след написването на някой текст да изтрием всички прилагателни и да видим как ще изглежда. Така ще разберем кои можем да махнем и кои да оставим. Внимавайте с количествени наречия  като: много, малко и др. Те рядко носят ценно съдържание и, когато това стане, всъщност имат обратен ефект. Кое според вас е по-въздействащо: „Много те обичам” или „Обичам те”? Добавяйки думата „много”, признанието става ли по-силно? Напротив. Вместо много и малко можем да използваме сравнения или, ако наистина се налага, мерни единици.

Други думи, които да се избягват, са многократно употребяваните думи. В писането е нужна свежест. Читателите обичат да бъдат изненадвани с неочакван избор на думи. Един от 50-те инструмента на писането на Рой Кларк е: „Играйте си с думите, дори в сериозните истории. Избирайте думи, които средностатистическият писател избягва, но средностатистическия читател разбира”. Избягвайте сложните и чужди думи, ако има по-подходящи прости и местни думи. За жалост на читателите на академични текстове този съвет често се пренебрегва в този жанр.

В търсенето на подходящите думи може да започнем от принципа колкото по-конкретно, толкова по-добре. Избягвайте абстрактния език, когато е възможно, в името на ясни образи, които читателят веднага може да си представи.  Нека думите сами рисуват картини. Авторът на повестта „Сърце на мрака” – Джоузеф Конрад описва задачата на писателя така: „Чрез силата на писаната дума да ни накара да чуем, да почувстваме, но на първо място – да видим.”

За да може писателят да покаже картина на читателя, писателят първо трябва да може да я види. Затова се иска наблюдателност. Да си наблюдателен означава да обръщаш внимание на детайлите. Добрият автор обръща внимание на малките детайли, които често са по-красноречиви от всякакви общи описания. „Прегръщайте детайла”, казва Набоков.

Затова нека думите ви са бои, а параграфите палитри, които превръщат текстовете ви в картини. Живи картини, а затова думите ви трябва да са и оригинални. „Никога не използвайте метафора, сравнение или друга фигура на речта, която сте свикнали да срещате в печат.” пише Оруел. Клишето е заместител на мисленето. То е вид автоматично писане: „Все по-рядко авторите избират думите заради техния смисъл и все по-често фразите се сковават една за друга като сглобяем кокошарник.”

Добрият автор владее езика, познава синонимите на думите и нюансите, която всеки синоним привнася. Всекидневната задача на писателя е да търси „точната дума” (le mot juste), за да използваме формулировката на Гюстав Флобер. „Каквото искате да кажете, има само една дума, която ще го изрази, един глагол, който ще го задвижи, едно прилагателно, което ще го определи. Трябва да търсите тази дума, този глагол и това прилагателно и никога не се задоволявайте с близкия, никога да не прибягвате до хитрости, дори находчиви, или до словесни пируети, с които да избегнете затруднението.” съветва Флобер. Марк Твен казва: „Разликата между точната и почти точната дума е като разликата между светкавицата и светулката.” Флобер е един от най-изтъкнатите стилисти на XIX век и неслучайно носи прозвището писател на писателите. Неговата мания по точната дума и старание да избяга от всяко клише го кара да пише бавно и внимателно. Понякога отделял цяла седмица на една единствена страница. Да видим резултата от тази мания:

Речта на Шарл беше плоска като уличен тротоар и общоприетите идеи се нижеха там в делнично облекло, без да будят вълнение, смях или мечтание. През времето, когато живеел в Руан, разправяше той, не полюбопитствал нито веднъж да отиде на театър да види парижките актьори. Той не умееше да плува, нито да се фехтува, нито да стреля с револвер и веднъж не можа да й обясни някаква дума във връзка с ездата, която тя бе срещнала в един роман.

А не трябваше ли мъжът, напротив, да знае всичко, да се проявява в многобройни дейности, да те въвежда в поривите на страстта, в тънкостите на живота, във всички тайни? Но тоя мъж не учеше на нищо, не знаеше нищо, не желаеше нищо. Той смяташе, че е щастлива, а тя му се сърдеше заради това спокойствие, за тази блажена отпуснатост, дори за щастието, което му даваше.

(Мадам Бовари, прев. К. Константинов )

А също и:

Свикнала със спокойни гледки, нея я привличаше неочакваното. Тя обичаше морето само заради неговите бури, а зеленината — само когато бе поникнала сред развалини. От нещата трябваше да извлече някаква лична полза и отхвърляше като непотребно всичко, което не служеше за непосредствена храна на сърцето й, тъй като имаше повече сантиментален, отколкото артистичен темперамент и диреше чувства, а не гледки.

(пак там)

За добрия писател не само думите, но дори сричките са изразно средство. Всеки звук носи съдържание. Владимир Набоков ни дава най-красноречивия пример в началото на известния си роман:

Ло-ли-та: връхчето на езика прави три стъпки по небцето, на третата се блъсва в зъбите. Ло. Ли. Та. Сутрин тя беше Ло, просто Ло, на ръст метър и половина (без няколко пръста и по едно чорапче). Тя беше Лола по дълъг панталон. Тя беше Доли в училище. Тя беше Долорес върху пунктира на бланките. Но в моите прегръдки бе винаги: Лолита. (прев. П. Кънева)

Започнахме нашите съвети за думите с Хемингуей и неговия целенасочен стил, в който прилагателните почти отсъстват. В литературата на XX век на другия край на описателния спектър стои Уилям Фокнър. Прозата на Фокнър изобилства от прилагателни, които да пресъздадат атмосферата във въображението. Ето кратък откъс от разказа „Роза за Емили”:

Къщата беше паянтова, голяма и четвъртита, на времето боядисана в бяло и украсена с куполи, островърхи кулички и вити балкончета в претрупано игривия стил на седемдесетте години от миналия век. Намираше се на една от нашите най-аристократични в миналото улици. Но гаражите и машините за чистене на памучно семе нахлуха и тук и заличиха знатните имена на квартала. Остана само къщата на мис Емили — тя извисяваше своята непреклонна и кокетна разруха над колите за памук и бензиновите помпи — още една сред многото неприятни за окото гледки. И ето че най-сетне мис Емили бе отишла да се присъедини към представителите на онези знатни имена, които лежаха вече в изпъстреното с кедри гробище, рамо до рамо с равните и безименни гробове на войниците от Конфедерацията и Съюза, паднали в битката за Джеферсън.  (прев. Кръстан Дянков)

Дотук казахме много неща за думите, затова нека направим кратко обобщение. За най-сполучливо обобщение би послужил следният цитат от Джордж Оруел:

Внимателният писател във всяко изречение, което пише, ще си задава поне четири въпроса: 1. Какво се опитвам да кажа? 2. Кои думи ще го изразят? 3. Кой израз или идиом ще го направи по-ясно? 4. Картината  достатъчно свежа ли е, за да има ефект? Вероятно той ще запита още и: 1. Мога ли да го кажа по-кратко? 2. Казах ли нещо, което грозно, а може да бъде избегнато. 

Използвайте положителна формулировка, а не отрицателна с частицата „не”. Сега е времето да обясним четвъртия принцип на Хемингуей. Когато отричате нещо, отречете го със собствена дума, а не с „не”. Думата „не” е слаба (други слаби думи са „е” и „има”). Заменете я. Например: вместо „не запомни”, напишете „забрави”; вместо „не направи” –  „изпусна”. Читателят не иска да разбере какво нещото не е, а какво е. Изключение от правилото за изпускане на „не” е антитезата, в която виждаме веднага алтернативата. Тогава „не” създава артистичен ефект. Ето пример от речта на Джон Кенеди: „Не питай какво държавата ще направи за теб, а какво ти ще направиш за държавата.”

Предпочитайте деятелния залог пред страдателния.

Покажете кой върши действието. Така прозата ви оживява. Например: „Земята беше покрита с есенни листа.” Срещу: „Есенни листа застлаха земята.” Този принцип важи още повече за академични текстове и официални изявления. Страдателният залог може да звучи на пръв поглед по-научно и официално, и тежко от деятелния, но той всъщност скрива извършителя на действието, а в академичния свят и в политиката искаме да знаем кой какво е направил. В есето си „Политиката и английския език” Джордж Оруел забелязва, че политиците често говорят в страдателен залог, за да скрият извършителя на действието, и по-точно да скрият сами себе си и така да снемат отговорността от плещите си. Политик би казал: „След като беше проведено проучване по доклада, бяха идентифицирани някои сфери, които позволяват да бъдат направени известни подобрения.”, когато всъщност има предвид: „Ние разбрахме, че сгрешихме.” Тази злоупотреба със страдателния залог е бърлогата на политика.

Въпроси и отговори

Добрите истории се създават около добри въпроси. (Clark 2008: 127) Задайте някакъв въпрос, посочете някакъв проблем, не е нужно да е голям или труден и се опитайте да отговорите. Това се отнася не само за художествени текстове, но и за академични. За академичните е дори задължително. Всеки академичен текст с претенции за научност поставя някакъв въпрос, търси и изследва някакъв проблем. Търсенето на проблеми и решения е същината на академичното поприще. Нещо, което не е интуитивно, нещо, което не се вписва в по-широката картина, това търси ученият, и пита: Защо не се вписва? Каква е причината?

За журналистите е ежедневие да отговарят на класическите въпроси на професията им.  Тези въпроси са: Какво е станало? Кой участва? Къде е станало? Кога е станало? Защо е станало? Към тези въпроси се добавя и Как е станало? Писателите на художествени и нехудожествени текстове могат да почерпят вдъхновение от репортерския начин на мислене. Все пак, отговорите на тези въпроси често присъстват и в други жанрове на писменото слово отвъд журналистиката.

Сюжетът

Добрите книги, често разказват интересни истории. Макар че съдържанието на сюжетите варира и това ги прави оригинални и интересни, съществуват известен брой архетипове на историите. Такива вечни теми са например: пътешествието натам и обратно; търсенето; раздяла и откритие; трудностите пред влюбените; възход и падение; война и мир и др. Съществуват различни класификации на сюжетите[1]. Освен това френският писател Жорж Полти откроява 36 драматични ситуации.

Вдъхновението

Много начинаещи автори разчитат на спонтанността и вдъхновението, за да започнат да пишат. Те обаче трябва да го изпреварят. Спонтанността е най-малкото надценена, а също и вдъхновението. Не разчитайте на спонтанността, а на добре обмисления план и редакцията. Професионалните автори не разчитат на вдъхновението, а на методичността – навика всеки ден да пишат по малко. Древноримският автор Плиний стари оставя максимата – Nulla dies sine linea нито ден без линия, ако става въпрос за изобразителното изкуство, каквото е оригиналното значение или без написан ред, ако става дума за литература. Хенри Милър съветва авторите да си изградят дневна програма за писане и да я следват. Постоянството се отплаща в дългосрочен план. Една страница на ден означава една книга на година.

„Идването отвътре” е мит при това вреден. Един случай, когато спонтанността може да послужи е при творчески блокаж. Вирджиния Улф предлага следната техника. Когато съвсем нищо не можете да измислите, си задайте следното упражнение: През следващите 40 минути ще пиша без да вдигам химикалката от листа. Никакви паузи, никакво замисляне, никакво връщане назад. Не се страхувайте дали написаното ще има смисъл. Важното е да започнете.

Заблуждавате се, ако смятате, че написването на творба вследствие на проблясък на вдъхновението, сте си свършили работата. Можете веднага да сметнете, че сте създали шедьовър, но по-разумно би било да станете от масата и да не поглеждате творбата си следващите няколко дни. След седмица прочетете отново написаното. От дистанцията на времето ще гледате текста с други очи. Може би сега това, което ви се е струвало гениално е поизгубило от блясъка си. Ето един хубав момент за редакция.

Редакцията

Хемингуей се придържал към принципа: „пиши пил, но редактирай трезвен”. Веднъж той споделил с Фитцджералд, че може да напише една велика страница на всеки 91, които са боклук. „Старая се да изхвърля боклука на боклука”, казал Хемингуей.

Редактирането е незаменима част от процеса на зрялото писане. Редактирането обаче плаши младия писател, защото означава, че ще се раздели с част от текста, който е сътворил, дори с целия. Не се привързвайте дотолкова с написаното от вас, че да не можете да го редактирате или дори изтриете. Писателите обичат думите си, но почти винаги написаното има нужда от редакция. Авторите е добре да се примирят с това. Приемете го като факт. Но колко е трудно. Авторите намират, че част от тях умира с изтриването на всяка дума. Просто пуснете. Намерете по-подходяща. Ако не сте притиснати от краен срок, станете от масата и оставете написаното и елате пак след няколко дни. Добър начин за проверка на вашия текст е да го прочетете на глас. Чуйте се с ушите, те са често по-чувствителни от очите.

Друг начин е да се допитате до приятелите си или до някого другиго. Намерете хора, които да Ви четат и да ви отвърнат с мнение. Не само позволете, но и потърсете страничен наблюдател да изкаже мнението си за написаното от вас. Учете се от критиката, а не я пренебрегвайте. Това, което си знаете, си го знаете и без да се заяждате с добронамерените ви критици. Изслушайте какво те имат да кажат за Вашата творба и после помислете над техните думи. Може и да имат право за някои неща. В края на краищата не се страхувайте да триете и да започнете наново. Исак Сингър казва, че „най-добрият приятел на писателя е кошчето за боклук.”

Джон Стайнбек обаче съветва да не поправяме или пренаписваме преди да сме свършили с всичко. „Поправянето в процеса на писането обикновено става оправдание да не продължим. То спира ритъма и потока, който може да дойде единствено от подсъзнателно свързване с материала.”

Академичните текстове

Това есе набляга повече на стила в художествените текстове, но накрая нека направим и някои бележки за академичните текстове. Авторите на академични текстове трябва много да внимават с някои доста разпространени думи като интересно, важно. Това са коварни думи. Какво означава интересно? Какво имаме предвид като кажем, че нещо е интересно? От една страна, може да ми е интересно на мене. Така интересно се превръща в синоним на харесвам или забавно ми е, а това е твърде субективно нещо и трудно може да намери място в публичните дебати. От друга страна под интересно може да се разбира от значение за обществото. Това е по-приемлива формулировка, но е само началото. След това трябва да обясним защо е от значение за обществото. Третият смисъл на интересно е необичайно. Този смисъл е най-удачен за академичните текстове. Интересен резултат или теория или означава нещо ново, нещо неочаквано. Науката търси именно новото и неочакваното. Това, което не е обяснено досега. Думата важно следва същата логика. Ако нещо е важно, то за кого е важно? За мене, за нас, за науката? Ако е важно, то по какъв начин е важно. Не може нещо да е просто важно. Думата е от тези абстрактни думи, които оставени сами не носят почти никакво съдържание.

Не преувеличавайте. Избягвайте крайни и бомбастични твърдения, освен ако наистина не можете да ги подплатите със смисъл. Например: „всички знаят”; „за всички е очевидно/ ясно”. Наистина ли е така? Първата вътрешна реакция на читателя, когато види бомбастично твърдение, е да намери пример, който го оборва. След това читателят ще стане много подозрителен към всичко, което авторът му поднася. Едно бомбастично твърдение на автора може да разруши доверието на читателя и силата на целия текст ще се изпари.

Избягвайте фрази като: „цифрите говорят сами” или „фактите говорят сами”. Подобни метафори са неуспешни. Нито цифрите, нито фактите говорят сами. Говори авторът, който ги интерпретира за читателите. Цифрите и фактите се поднасят, за да подкрепят някаква теза, а ролята на автора е да покаже точно как.

Съобразявайте езика с аудиторията си и жанра на текста. Ако пишете научен текст за академична аудитория ще изберете различни думи от тези, които бихте използвали, ако говорехте в приятелска среда. Все пак обаче не изпадайте в празна натруфеност. Нека авторът е господар на думите, а не те да го владеят.

Накрая бих искал да препоръчам няколко много ценни източници, които да Ви помогнат да усъвършенствате стила си. На първо място бих поставил есето на Джордж Оруел „Поликитата и английския език”. Ако искате цяла книга, то можете да започнете с класиката Елементите на стила на Стрънк и Уайт. Тази тънка книжка се е утвърдила вече почти цял век като ръководството за писане. Друга полезна книга е За доброто писане на Цинсър. Тя набляга на нехудожествената литература. В цифровата епоха на интернет ценен източник е „50 инструмента за писане” на Кларк. На българския пазар може да се открие книгата Курс по творческо писане на Йосип Новакович, която също е много добра. За академичното писане пък подходящо заглавие е: Как се пише дипломна работа на Умберто Еко. Тази колекция на Мария Попова също си заслужава, а също и нейния коментар за Фитцджералд.

автор: Добрин Станев

Библиография:

Новакович, Й. 2009. Курс по творческо писане. София: Сиела

Уилям Фокнър, (1983). Слез на земята, Моисей Пловдив: Издателство „Христо Г. Данов“.

Booker, C. 2004 The Seven Basic Plots, Why we tell stories New York: Continuum Press,

Clark, R. (2008). Fifty Writing Tools. New York: Hachette Book Group.

В съкратен вид тук.

Hemingway, E. The Star Copy Style

Orwell, G. 1946. “Politics and the English Language”  на български.

Strunk, W. & E. B. White. (2000). The Elements of Style, fourth edition. New York: Macmillan. ed. Boston: Allyn & Bacon.

Zinsser, W. 2001 On writing well. New York: Harper-Collins Publishers


[1] Например Роналд Тобиас определя 20 водещи сюжети: Търсене; приключение  ; преследване; спасяване; избягване; отмъщение; загадка; съперничество ; история за най-малкия и слабия; изкушение; метаморфоза; съзряване; любов; забранена любов; жертва; откритие; прокълнато изобилие; слизане; изкачване. Като литературен алхимик Тобиас посочва и нужните съставки за всеки сюжет.

Писателят и журналист Кристъфър Букър резюмира възможните сюжети в седем категории: Преодоляване на чудовището; От бедност към богатство; Търсене; Пътешествие натам и обратно; Комедия; Трагедия; Прераждане.


“Сладкишът” от Шарл Бодлер

"Момче с бутилка", Иън Макихърн

“Момче с бутилка”, Иън Макихърн

Пътешествах. Гледката, която се разстилаше пред мене, беше величествена и неописуема. Несъмнено нещо в нея се беше преляло в душата ми. Моите мисли летяха леки като ветреца; долните страсти, като омразата и глупавата любов, сега ми се струваха толкова далече, както и облаците, които прелитаха в бездната под краката ми; душата ми беше бездънна и чиста като небесния купол над мене; споменът за земните неща достигаше до сърцето ми като накъсано ехо, като звъна от камбанките на едва забележимото стадо, което пасеше далече, много далече от склона на друга една планина. По малкото неподвижно езеро, черно от своята необятна глъбина, минаваше понякога сянката на облак, сякаш се отразяваше мантията на някой въздушен гигант, прелитащ в небето. И сега си спомням, че това тържествено, рядко чувство, породено от огромното и съвършено безмълвно движение, ме изпълваше с радост и страх. И тъй – благодарение на тая възторжена красота край мене аз се чувствах в пълна хармония със самия себе си, и с вселената; мисля дори, че в своето безкрайно блаженство и пълна забрава за земното дело достигнах дотам, че вече не ми се виждаха смешни книгите, които твърдят, че човек е роден добър; но точно тогава неумолимата природа напомни за себе си и аз реших да се подкрепя и да утоля глада си, причинен от това безкрайно катерене. Извадих от джоба си голямо парче хляб, походна чаша и бутилка с прочутия еликсир, който аптекарите по онова време продаваха на туристите,за да го смесват, когато им се наложи, със снежна вода.

Режех спокойно хляба си, когато някакъв лек шум ме накара да вдигна очи. Пред мен стоеше едно малко същество – опърпано, черно рошаво, което с хлътнали диви и сякаш молещи очи лакомо ръфаше парчето хляб. И аз го чух как въздъхна и с нисък пресипнал глас промълви: сладкиш! Не можех да не се разсмея, когато чух с какво уважение се отнасяше към моя бял, но недотам, хляб, отрязах едно хубаво парче и му го подадох. То полека се приближи, без да откъсва очи от предмета на своето въжделение; после грабна парчето в ръка и бързо се дръпна назад, сякаш се страхуваше да не би подаръкът ми да не е искрен и да съм се разкаял вече.

И точно в тоя момент то бе повалено от друго едно диваче, бог знае откъде изскочило, толкова подобно на него, че човек би ги взел за близнаци. Те се търкулнаха заедно на земята, оспорвайки си безценната плячка; види се, никой не искаше да пожертва половината си за своя брат. Първото ожесточено сграбчи първото за косите; то пък заби зъбите си в ухото му и изхрачи малко окървавено парче заедно с една разкошна местна псувня. Законният собственик на сладкиша се опита да впие ноктите си в очите на похитителя, който на свой ред напрегна всичките си сили да задуши противника си с една ръка, докато с другата се силеше да вкара в джоба си наградата за борбата. Но тласнато от отчаяние, победеното момче се надигна и с един удар с глава в корема на победителя го повали на земята. Трябва ли да описвам тази отвратителна борба, която наистина продължи много повече, отколкото техните детски сили стигаха за това? Сладкишът минаваше от ръка в ръка и сменяше джобовете всеки момент, но – уви – така променяше и обема си, и когато накрая изтощени, запъхтени, окървавени те спряха, защото не можеха повече да продължат, нямаше, направо казано, за какво се бият; парчето хляб се беше стопило, беше се пръснало на трохи, подобни на песъчинките, с които се бяха смесили те.

Тази сцена помрачи пейзажа и тихата радост, която изпълваше душата ми, преди да зърна тези две момчета, се изпари окончателно; дълго стоях натъжен и непрестанно си мислех: „Има, значи, такава прекрасна страна, където хлябът се нарича сладкиш и е такова рядко лакомство, че може да породи братоубийствена война!”

превод: Кирил Кадийски